Новини

135 ГОДИНИ ОТ СЪЕДИНЕНИЕТО И НЕГОВАТА ЗАЩИТА
04.09.2020

Доказано е, че извършеният на 6 септември 1885 г. исторически акт е дело на целия български народ. Това всъщност е исторически процес, не преврат, нито военна акция или осъществен заговор, а израз на борбата на българите в Северна Тракия, които не се примиряват с несправедливите клаузи на Берлинския диктат, разпокъсал народа и земите ни на пет части. (Княжество България с територия 63 725 кв.км. и население 2 млн.; Източна Румелия – 32 974 кв.км. и население 816 000; Северна Добруджа – 12 623 кв.км. и население 100 000; Западни български земи – Нишко, Пиротско и Вранско – 10 972 кв.км. и население 299 640; Южна Тракия и цяла Македония остават в границите на османската империя). Етническата територия на Балканите, в която българите са абсолютно мнозинство от населението е повече от 200 хиляди кв.км.(Мизия с Добруджа – 85 000 кв.км.; Тракия – 65 000 кв.км. и Македония – 65 000 кв.км.) и е единодушно призната от Великите сили на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. Територията на Санстефанска България е 172 000 кв.км. Възродената България е сведена до малко зависимо княжество на север от Балкана, с една измислена държава-сестра, чиито поданици са наречени със смешното име „румелийци”. Източна Румелия е върната в системата на полуфеодална сатрапия с едно горчиво и при това поредно разочарование от Европа.

            Подготовката на Съединението започва не от 10 февруари 1885 г., когато е основан тайният комитет, наречен Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Всъщност движението, борбата за отхвърлянето на несправедливите решения, взети от Великите сили на Берлинския конгрес започват от деня на обявяването им. Многобройният български народ в територията, която обитава, призната от същите Велики сили на Цариградската конференция 1876 г. е стъписан от държавно-политическите граници, които му начертават в Берлин. Още на 5 октомври 1878 г. българите в Македония вдигат Кресненско-Разложкото въстание. Дейността на създадените комитети „Единство”, много скоро напомнят на късогледата и злопаметна европейска администрация, че българите не могат да приемат абсурдното обстоятелство вън от държава им и то около нея да живеят повече българи, отколкото вътре, в очертаните тесни държавни територии. Много и бурни са изявите по време на заседанията на Учредителното народно събрание във Велико Търново през пролетта на 1879 г. и те имат международен отзвук. Европейската комисия за Източна Румелия, която на 16 април 1879 г. приема основните решения за изграждането на тази провинция налага три официални езика – турски, гръцки и български. Но цялото културно-политическо, стопанско и административно развитие на областта още първите години анулира идеята за преднамерено дебългаризиране. Става точно обратното. При първите избори от 56-те депутати в местния парламент, 46 се оказват българи. Главните управители на областта – Алеко паша и Гаврил Кръстевич, не могат, а и не искат да ограничат направлението в развитието към обединение с Княжество България. Източна Румелия става една от зоните на развитие на българската култура и нейният стремеж към модернизация по европейските модели и стандарти. „Румелийците” не искат да бъдат такива и показват пред света, че изкуствените идеи за изкуствени нации поне по това време, в този район на света са мъртвородена враждебност спрямо българите.  Българската общественост и отделните български политически дейци, независимо от острите вътрешни разногласия успяват да оползотворят противоречията между Великите сили и чрез своята търпелива тактика постепенно да доведат до взаимна неутрализация на тяхното противодействие на Съединението.

            Това събитие е изключително важен етап в националната ни революция за освобождение и обединение на българския народ. Съединението започва като народно въстание на 2 септември 1885 г. в Панагюрище, разпространява се из повечето райони на областта и с помощта на войската в Пловдив завършва успешно в нощта на 5 срещу 6 септември. Поради масовата подкрепа на населението този исторически акт е осъществен почти безкръвно. С подкрепата, която получава от Княжество България начело с княз Александър Батенберг, Съединението се утвърждава като общобългарско дело. Завинаги е отстранена измислицата Източна Румелия, създадена от Западноевропейската дипломация в Берлин. Изкуственото разделение на „румелийци” и българи, което застрашава националното единство на българите е пометено и дилемата „румелийци или българи” е решена завинаги.

            Съединението обединява значителна част от българите, създава по-благоприятни условия за тяхното социално-икономическо, политическо и културно развитие. Това събитие издига престижа на възродената българска държава на Балканите и в Европа, и я превръща в една от доминиращите сили в европейския Югоизток.

            Като дръзко предизвикателство срещу решенията на Берлинския конгрес Съединението е осъдено от Великите сили, предизвиква общобалканска  криза и става обект на дипломатически консултации, инициативи и решения. Има и благоприятни обстоятелства: Великите сили предупреждават Османската империя да не влиза в Източна Румелия, също Гърция, Сърбия и Румъния, които не успяват да се обединят в антибългарски съюз. Руската империя се обявява против съединисткия акт, а английското правителство, което стои в основата на заговора срещу българите през лятото на 1878 г. се обявява в негова защита. На 24 октомври 1885 г. в Цариград е свикана конференция на равнище посланици. Заседанията на конференцията са прекъснати от новината, че Сърбия обявява война на България и на 2 ноември е преминала държавната граница. Като се позовава на клаузите на Берлинския договор, сръбския крал Милан, с цел да осъществи начертаната още 1844 г. стратегия за заграбване на български земи, започва война. „На Европа се пада да отсъди – пише в нотата на българския външен министър Илия Цанов по този повод – кой в настоящия момент е поел инициативата за тази война и на коя страна е правото”. В европейската военна история това събитие е познато като „войната на генералите срещу капитаните”. Защото освен неодобрението на Съединението руският император Александър ІІІ нарежда на руските офицери, които обучават българската войска да я напуснат. И това става в момент на смъртна опасност не само за съдбата на Съединението, но и за самото съществуване на българската държава. Българите остават сами в света, излъгани от Освободителката и подло нападнати от „братя-славяни” от северозапад при една незащитена граница. 

            Сред изследователите няма разногласия по въпроса за характера на войната, че е война за защита на един исторически справедлив акт – националното обединение на отечеството – война справедлива, народна по характер за България и агресивна за Кралство Сърбия. По главното направление, на което агресора търси военен успех (Пирот-Сливница-София), той има количествено превъзходство в жива сила и бойна техника. Знае се, че българската войска е струпана на границата с Османската империя. И никой не вярва, че тя ще окаже особена съпротива, понеже е без всякакъв боен опит, а след напускането на руските офицери й липсва опитен команден състав.

            Силата на България е в справедливостта на каузата й, в смелостта на войската й, в единението на народа й. Срещу вероломното нашествие се вдига на борба целия български народ. Родолюбиво въодушевление залива всички българи. Отвсякъде се стичат доброволци: отряди на българи от Македония, стари воеводи като Панайот Хитов, Ильо Марков, дядо Жельо, Симо Соколов и други повеждат доброволчески чети. Българските студенти в чужбина, без получени мобилизационни заповеди бързат да се притекат на помощ на отечеството. От ученици в средните училища е образуван ученически доброволчески легион. Нашествието се натъква на неочаквана съпротива от малобройните български военни части по границата. Едва на 4 ноември агресията отбелязва успехи с превземането на Цариброд, Трън, Брезник, Кула и Драгоман. От 5 до 7 ноември са решаващите сражения при Сливница. Без да дочака цялото прехвърляне на войски от южната граница, Главното командване решава да брани сливнишката позиция. На 7 ноември сръбското настъпление е спряно и на главното направление българите преминават в контранастъпление. На 8 ноември е освободен Брезник, на 10 ноември – Драгоман, на 11 ноември Цариброд. Българската войска преминава границата на 14 ноември и на 16 ноември е освободен Пирот. В същото време около 15-хилядна българска войска, съставена повечето от запасни, доброволци и опълченци, начело с капитан Атанас Узунов защитава Видин от 22-хилядна редовна сръбска войска и не я допуска да стъпи в града.

            Разгромът на сръбската войска е неизбежен, австро-унгарският пълномощен министър в Белград преминава бойната линия и се явява при княз Александър. От името на австро-унгарския император той заплашва, че ако настъплението продължи, българската войска ще трябва да се сражава с австро-унгарската. На 3 март 1886 г. – денят на осмата годишнина от Санстефанския договор – в Букурещ се подписва мирен договор между България и Сърбия. Това е договор от едно изречение: „Помежду Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от деня на подписване настоящия договор”. Това е единствения договор, с който победената държава не се наказва с нищо за предизвиканата агресия, а победителката не си осигурява материални, териториални и други придобивки в ущърб на победената.

Славната победа на младата българска войска създава нова обстановка, при която трябва да се реши въпросът за Съединението. Великите сили продължават да отстояват клаузите на Берлинския договор, но се проявява съзнанието, че връщането е невъзможно. Намерен е изход в назначаването на българския княз и за главен управител на Източна Румелия за пет години. Така Съединението фактически е запазено без формално да се нарушава Берлинския договор.

След Руско-турската война 1877-1878 г. българският народ само за шест-седем години постига изключителни успехи. Първият успех е в устройването на Княжество България като либерална и демократична буржоазна държава. В устройството и управлението на България се вграждат народностните традиции и опитът на европейското демократично развитие от това време. Българите се стремят да възприемат и прилагат най-добрите образци, които обществената практика е създала, да се ускорява общественото и културно развитие. Вторият успех е Съединението и неговата успешна военна защита.

                                                                                       Йордан К. Колев

Политика за използване на личните данни и бисквитки при използване на сайта