„ЗАКОНЪТ УПРАВЛЯВА ХОРАТА, А РАЗУМЪТ ЗАКОНА“ – 120 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЮРИСТА, СТРОИТЕЛ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ ДИМИТЪР ГРЕКОВ
Димитър Панайотов Греков е бесарабски българин, виден български политик (деец на Консервативната и Народнолибералната партия, министър-председател от 30 януари до 13 октомври 1899 г.), дипломат и държавник (Народен представител в Учредителното събрание, в III-то Велико народно събрание и в I, II, III, V, VI и X-то Обикновено народно събрание). През 1881 г. става дописен, а през 1884 г. редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Той е роден на 2 септември 1847 г. в културния център, столицата на бесарабските българи – Болград. Д. Греков завършва известната Болградска българска гимназия в първия ѝ випуск 1868 г. Като отличен ученик, той получава стипендия от гимназията да продължи образованието си във висше училище. Заминава за Франция и записва право в Парижкия университет. През 1871 г., поради Френско-пруската война напуска Париж и продължава образованието си в гр. Екс ан Прова̀нс. Завършва през 1875 г. , а през 1876 г. защитава докторат.
Историко-географската област Бесарабия обхваща територия от 45 000 кв. км., ограничена от реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море (от ръкава Килия на Дунавската делта до Днестровския лиман). Областта влиза в границите на българската държава по Долния Дунав от 650 до 1034 г. и с някои прекъсвания – от 1187 до средата на 14 век. От средата на 14 век Бесарабия е в държавните граници на Княжество Молдова, а през 16 век става част от Османската империя През 1813 г. областта е включена в границите на Руската империя. Според Парижкия договор от 1856 г. значителна част от Южна Бесарабия е предадена на Княжество Молдова (в 1859 г. княжествата Влашко и Молдова се съединяват в една държава с името Румъния), а според Берлинския договор от 1878 г. отново е върната на Русия. През периода 1918-1940 г. областта е в границите на Румъния, а от 1940 г. Бесарабия става част от бившия Съветски съюз и е разделена между републиките Молдова и Украйна – ¾ влизат в границите на Молдова, а ¼ в Украйна.
Бесарабските българи са най-последователната в родолюбието си българска общност извън държавната територия на България. Общността се формира през 19 век от българи изселници от Тракия, Мизия и Македония. Те изоставят родните си огнища, поради гнета̀ на османското владичество. Привлечени са от Руската империя с възможността да живеят в православна държава като свободни земевладелци, занаятчии, търговци и пр. Но те не забравят поробеното Отечество и до 1878 г. активно помагат в Църковно-националната борба, в Просветното дело и в националноосвободителното движение. Масово е тяхното участие в Руско-турската война (1877-1878 г.). Голяма част от интелигенцията на бесарабските българи, след 1878 г. се завръща в освободената част на Отечеството, за да го възроди. Първият ректор и част от преподавателите на Софийския университет, значителна част от магистратите на съдебната система, първите чинове на старшето офицерство и пр. са бесарабски българи.
Болградската българска гимназия е сред най-значимите постижения на нашето Възраждане. През 1858 г. е издаден Указ на каймакамина на Молдова, княз Никола Богориди, за създаване на българско средно училище в Болград, което започва учебна дейност през 1859 г. Учебният процес е с първа трикласна степен и втора четирикласна. Завършилите първата степен стават начални учители и писари в администрацията, а завършилите втората степен продължават образованието в различни университети, в Русия и в Централна и Западна Европа. В горната степен се изучават седем езика: български, румънски, френски, немски, църковнославянски (старобългарски), старогръцки, латински. а след 1872 г. и предметите гражданско право, хигиена, и философия. Всички учебни дисциплини, освен румънски език, се преподават на български или чрез български език. Училището е достъпно, както за децата на българите заселници, така и за юноши от поробените български земи. Болградската гимназия е много добре осигурена със средства получавани от обществени имоти. Средствата позволяват гимназията да бъде добре обзаведена с учебни пособия, да дава добри заплати на учителите, да поддържа пълен пансион за учениците от селата и от поробените земи. Гимназията разполага със своя печатница, в която се печатат учебна и художествена литература, вестници и списания на български език, които се разпространяват и в поробените български земи. И нещо изключително е фактът, че гимназията отпуска от своя бюджет стипендии на отличните ученици от горната степен да продължат образованието си в чуждестранни университети.
След дипломирането си във Франция Греков започва работа като адвокат на свободна практика; назначен е за член на съда в гр. Браила. През този период името му се свързва с някои дейци и инициативи на Българското централно благотворително общество в Румъния. В началото на Руско-турската война от 1877-1878 г., при преминаването на руските войски през Браила, той е взет за преводач. В началото на 1879 г. Греков се установява в София, където под ръководството на императорския комисар княз А. М. Дондуков временното руско управление поставя основите на българските държавни институции. Първоначално е назначен за председател на Губернския (областен) съд, а през януари 1879 г., за подпредседател на Върховния касационен съд. Високата съдебна длъжност осигурява на Д. Греков депутатско място в Учредителното събрание. Воден от своите политически идеи, Д. Греков застава начело на “умерените”, заедно с К. Стоилов, Гр. Начович и М. Балабанов. Безспорно най-значимият принос на Греков в работата на Учредителното събрание е участието му в създаването на Търновската конституция. В Учредителното събрание се изявява като голям парламентарен оратор с остър и емоционален език, изключително интелигентен, но същевременно раздразнителен и избухлив.
Доброто юридическо образование и доказаните в Учредителното събрание лични качества утвърждават авторитета на Греков и му отреждат място сред политическия елит на Княжеството. Той е правосъден министър в първите две български правителства през 1879–1880 г. По това време съдебното законодателство се изчерпва с чл. 13 от конституцията, който става основа за организацията на съдебната власт в Княжеството. Това постоянно налага пряката намеса на министерството и министъра в работата на съдилищата. Основните въпроси, по които са насочени усилията му – законодателни и практически – са аграрният и бежанският, покупко-продажбата на имотите на турските бежанци. Извършеното от Греков по това време е оценено най-точно от Стефан Бобчев: “Като министър той твори и урежда, а имаше що да се урежда. Никой не може да отрече проявяването на неговите знания и устроителни дарби в това време.”
През 1881 г., като един от лидерите на Консервативната партия, Греков участва в суспендирането на конституцията и въвеждането на режима на пълномощията, като приема поста подпредседател на Държавния съвет (1881-1882 г.) и министър на правосъдието (1882-1883 г.). Въпреки добрите намерения на консерваторите, режимът на пълномощията не успява да реши сложните задачи на държавата и се проваля. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия и преврата срещу княз Александър Батенберг Д. Греков подкрепя Регентството. Правителството му възлага важни мисии – дипломатически представител в Цариград и делегат в комисията за избора на български княз. Това е начало на новата му изява, която го утвърждава като опитен български дипломат с висока ерудиция, широка култура и добро възпитание. От този период започва партньорството между Стефан Стамболов и Димитър Греков, изразено в идейни и приятелски връзки. От 1890 до 1894 г. Греков е министър на външните работи. След убийството на Стамболов през 1895 г. Греков е избран за председател на Народнолибералната партия и е неин лидер до 1897 г., когато я напуска и се отдава на адвокатска дейност.
След падането на кабинета на Константин Стоилов през 1899 г. княз Фердинанд I (1887-1918 г.) на 19 януари възлага на Греков да състави правителство. Кабинетът е съставен от Народнолибералната и Либералната (радославистка) партия. Правителството е известно и с названието „кабинет на Греков-Радославов”. Във външната си политика той поддържа добри отношения с Великите сили, подкрепя българското население в Македония и Тракия. Започва военно сближаване с Русия и подготовка за отхвърляне васалната зависимост към Турция. Поради настъпилата в страната финансова криза, в правителството настъпват разногласия. Радославистите се противопоставят на Греков по финансови въпроси и той е принуден на 13 октомври 1899 г. да подаде оставка. Отново става лидер на Народнолиберлната партия и остава такъв до смъртта си.
Когато се отчитат заслугите на Димитър Греков като държавник, политик и дипломат, обикновено се пропуска една от най-важните области в неговата дейност – адвокатската. По мнението на Ст. С. Бобчев: “Димитър Греков беше преди всичко и над всичко вещ, способен и даровит юрист адвокат… един достоен и изряден представител на българската адвокатска професия. Той упражняваше тая професия с голяма вещина, с жар, с такт. Всеки, който му повереше дело, особено от граждански и търговски характер, знаеше, че делото му е в здрави ръце.”
Димитър Греков умира неочаквано на 8 май (25 април стар стил) 1901 г. в София.
Йордан Колев