"И досега не е открит документ, за да се разреши въпросът, в кое село или град се е родил първият народен будител - Паисий Хилендарски. Известно е само това, което той съобщава за себе си в заглавието на своето съчинение "История славянобългарска":"и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745" ("дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година"). Тогава е бил на 23 години и не се знае светско лице ли е бил или монах, но е сигурно, че се е родил в Самоковска епархия. Пише проф. Йордан Иванов в своето изследване ( Исторїя славѣноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ въ лѣто 1762. София, Българска академия на науките, 1914. Стъкми за печат по първообраза Йор. Иванов, София, 1914, с.5) Според него Паисий е роден в Банско, където вторият му баща Михаил Хадживълчов е заможен търговец, а по-малкият му полубрат Вълчо Хадживълчов продължил търговската дейност и станал ктитор на Хилендарския и Зографския манастир. Но според предания, родното място на Отец Паисий се поставя в различни села – Доспей, Ральово, Белово, Кралев дол, Банско. Възниква спор между българските изследователи за родното място. Й. Иванов уверява, че е намерил още писмени сведения и публикува уводна статия във в.”Зора”, бр.5591,15.II.1938:”Родното място на отца Паисия се установява. Край на един продължителен спор”. Той налага хипотезата, че Паисий е роден през 1722 г. и родното му място е Банско, като обещава да публикува събраните материали, но до смъртта си 1947 г. не го прави, а в архива му не е намерен ръкопис с такова изследване. Друга податка за родното място е различието между братята Лаврентий и Паисий, за което изрично пише последния:„И написах (история) въ Хилендарь монастирь при игумена Лавренть, брата моего едино мати роднаго и стареншаго мене: бе емя тогда лета шесдесеть, а мене четиридесеть".Изразът "брата моего едино мати роднаго" казва подчертано, че те са били братя, родени от една майка, но не от един и същ баща. Тоест бащата на Лаврентий в Банско е умрял и тогава овдовялата му майка се омъжила за друг, от когото родила Паисий, 20 години след като родила Лаврентий от първия си мъж. Друг аргумент на изследователите, които оспорват Банско като родно място, е езикът на Паисий, особено в увода и послесловието на „История славянобългарска”. Специалните диалектоложки и езиковедски изследвания показват, че думите и граматическите форми, с които си служи Паисий, са по-близки до самоковско-дупнишкия, отколкото до говора в Банско и в Разложкия край. Според тези изследвания езикът на Паисий е пъстра смесица: основен е старобългарския (църковнославянски) език, изпъстрен с русизми, сърбизми и български диалектизми. Той си поставя за цел да пише просто и достъпно за българите: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.” Искал е да пише на общ език, с цел Историята му да се чете и разбира по цялата българска земя, в Мизия, Тракия, Македония, Поморавието. Паисий се явява първият български книжовник, който се опитва да създаде общ български книжовен език.
Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен. По това време Хилендар има статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него са българи от Македония. Както пише българският учен Асен Чилингиров: „След закриването на Печката патриаршия (1767) манастирът става изцяло български в продължение на два века,до 1896 г., когато под въздействието на т.нар. "Начертание" и великосръбския месианизъм, той е обсебен от сръбската държава. По тази причина Хилендар е средище на българското Възраждане... В действителност, със сръбската история в този манастир са свързани само Съборната църква и високата кула, чиито дарители, но не и строители и художници, са сърби”.
Според българските историци „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски е първото възрожденско произведение на българската историография. В атонските манастири проникват идеите на Просвещението и сред монасите се проявяват чувства на народностно самоопределение. Проявява се интерес към миналото и сравняването му от различните народности. Високомерието на монасите гърци и сърби и пренебрежението към българите също е подтик за Паисий. Той вижда че българите изостават и пише:”Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма на едно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история”.
Като монах таксидиот, който събира дарения за Хилендарския манастир Паисий обикаля села и градове и вижда различни паметници, свидетелства за миналото на българите. Той се рови из големите библиотеки на светогорските манастири, които пазят много средновековна и нова книжнина.В манастирите работят големи монашески братства, включително български – граматици, преписвачи на книги, учители, зографи, съчинители на жития и летописи.Манастирите са средища посещавани от поклонници, от учени, писатели, пътешественици и историци. Гръцкият реформатор Евгений Вулгарис през 1753 г. прави опит да открие в Света гора академия, в която да се преподават от европейски учители, философия и модерни науки. През XVIII век Атонските манастири се превръщат в общонационални центрове за поклонничество. В Кондиките на Зографския и Хилендарския манастир е отбелязано, че са посещавани от групи от всички краища на българската земя, включително от бесарабските българи.
През 1761 г. Паисий е изпратен от хилендарското братство в Сремски Карловци, което по това време е в границите на Хабсбургската империя. В този сръбски православен център той се запознава със средновековни извори за българската и сръбската история и с исторически съчинения – руските преводи на „Деяния церковная и гражданская от Р. Хр” на кардинал Цезар Бароний и „Книга историография” („Царство на славяните”) на дубровнишкия абат Мавро Орбини. Паисий използва Зографската грамота на Цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други, които по-късно са безвъзвратно загубени. Познавал е съчиненията на патриарх Евтимий Търновски („Житие на св. Иван Рилски”, „Житие на св.Петка Търновска”) и др., също житията на Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Широко е ползвал житията и легендите за равноапостолите Константин-Кирил и Методий и техните ученици, материали за политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и просветените й владетели: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език...”.
Паисий пише своя труд в Хилендарския и го завършва в Зографския манастир през 1760-1762 г. Написването на „История славянобългарска” с право се определя като начало на българското Възраждане. Произведението е съставено от два предговора, различни глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските първоучители, глава за българските светци и послесловие. В стремежа си да пробуди народностното чувство на българите, той заклеймява чуждопоклонници и отцеругатели, които се гърчеят: ”О, неразумни и юроде. Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на свой язик и не думаш!” Паисий е първият автор, който очертава етническата територия на българите през XVIII век. Той посочва, че те населяват земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Допуснал е много фактологически грешки и целенасочено е подбирал само славни факти от българската история, за да вдъхва кураж и вяра в бъдещето. При обиколките си като таксидиот из българските земи, той носи своята история да бъде преписвана и разпространявана сред българите. Известни са близо седемдесет преписа на историята. Първият препис е направен от поп Стойко Владиславов (епископ Софроний Врачански) през 1765 г. в Котел. Той прави и втори Котленски препис през 1781 г. Първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. след редактиране от Христаки Павлович, под заглавие „Царственик”. Царственика се определя за един от първите учебници по българска история в новооткритите български светски училища.
Предполага се, че Отец Паисий е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино, (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград). Посочват се и други, по-късни дати.
На тържествено заседание на 26 юни 1962 г. Светия Синод на Българската православна църква взема решение за канонизиране на хилендарския йеромонах и проигумен кир Паисий за преподобен, а паметта му се отбелязва на 19 юни.
Йордан Колев