През 2021 г. се изпълват 160 години от първото издание на сборника „Български народни песни”, съставен от братята Димитър и Константин Миладинови. Това е едно от най-значимите събития в българската фолклористика и в българската култура. В средата на ХІХ век, в продължение на шест години се издават няколко забележителни сборника с български фолклорни произведения: „Български песни от сборника на Ю. И. Венелин, Н. Д. Катранов и други българи”, Москва, 1855 на П. Бессонов; „Показалец”, Одеса, 1859 на Г. С. Раковски; „Народни песни на македонските българи”, Белград, 1860 на Ст. Веркович; „Памятники народного быта болгар”, 1861 на Л. Каравелов и сборникът на братя Миладинови. Тези сборници разкриват пред научния свят фолклорното богатство на българския народ, намиращ се по това време под османско и фанариотско владичество.
Димитър (1810-1862) и Константин (1830-1862) са родени в гр. Струга на брега на красивото Охридско езеро. Те произхождат от българско занаятчийско семейство, но получават много добро за времето си образование. Димитър първоначално учи в гръцко училище в Охрид, а след това в гръцка гимназия в Янина. Получава добра подготовка за учител-елинист и той работи като учител до края на живота си. Учителствува в Охрид, Струга, Кукуш, Прилеп, Битоля. Навсякъде организира училища, разширява тяхната програма и с блестящите си педагогически способности привлича много ученици. Григор Пърличев в своята Автобиография пише: „Между десетте учители, които се пременяваха, през моето в Охрид ученичество, ни един се се оказа толкова полезен за учениците, колкото Миладинов. Он във всяка постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му.” Едновременно с това Димитър Миладинов води борба срещу елинизацията на българското учебно дело, тъй като в градовете, в които учителствува, по това време гръцкото културно влияние е много силно.
След падането на България под османско владичество Българската православна църква, която организира и учебното дело, е подчинена на Цариградската гръцка патриаршия. В българските епархии са поставени висши духовници гърци, които прокарват силна елинизаторска тенденция. В същото направление действат и гръцките училища, в които, поради липса на добре организирано българско учебно дело, българските младежи се учат до средата на ХІХ век. Независимо, че е получил образованието си в гръцки училища, Димитър Миладинов се проявява като българин родолюбец и през целия си живот работи за създаване и укрепване на български училища с преподаване на български език. Заради родолюбивата си дейност Димитър е преследван от гръцкото духовенство. Той е наклеветен от гърците пред османските власти като руски агент, арестуван и откаран в Цариград, където в тежките условия на затвора умира 1862 г. По същия път преминава и по-младият брат Константин Миладинов. Първоначално той се учи при своя брат в Струга, Охрид и Кукуш, след това Димитър го изпраща да завърши гимназията в Янина. Константин учителствува две години в с. Търново, Битолско, а през 1849 г. заминава за Атина и завършва елинска филология в Атинския университет. След няколко години Константин продължава образованието си в Русия. От 1856 до 1860 г. той изучава славянска филология в Московския университет. За съжаление наскоро след това споделя трагичната съдба на брат си Димитър. Научил за неговия арест, Константин заминава за Цариград да се бори за освобождението на Димитър. Но и него го застига същата съдба – арестуван от турците, Константин умира в същия този затвор.
Делото на братя Миладинови е неделима част от делото на Българското Възраждане и то може да се разглежда само във връзка с процесите и борбите на българите в това Възраждане. Просветителската дейност на братя Миладинови ги поставя на едно от първите места в историята на българското културно движение и българската националноосвободителна борба през ХІХ в. Но братята имат още една огромна заслуга - това е проявеният интерес към българското народно-поетично творчество. В резултат на този интерес се появява забележителният сборник „Български народни песни, собрани от братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина”, Загреб, 1861. Димитър и Константин Миладинови осъзнават голямото значение на фолклора в националното възраждане и полагат неимоверни усилия да съберат най-добрите поетични произведения, създавани през вековете от народния гений. Дейността им в това отношение се явява като част от повишения интерес сред българската интелигенция, в средата на ХІХ век към фолклора, в лицето на Васил Априлов, Иван Богоров, Найден Геров, Георги Раковски, Петко Рачов Славейков и др.
Димитър пръв започва да събира фолклорни материали. Насърчение за тази дейност той получава от руския славист проф. Виктор Григорович, който посещава Охрид през 1845 г. Той се среща с Димитър Миладинов и заедно отиват в Струга, където Григорович записва една „българска песен” от майката на Миладинови. Димитър обещава на Григорович да му изпрати народни песни, което се разбира от негово писмо от 25 февруари 1846 г. Той пиша на Григорович: „Моите старания за нашия български език и за българските народни песни според вашата поръка са извънредно големи”. Започнал това дело Димитър е последван от по-малкия брат Константин и двамата се заемат със събирането на фолклорни материали. Константин отнася събрания материал в Москва с надежда да издаде сборника в Русия. Той е поощряван и подпомаган от българите студенти в Москва, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Сава Филаретов и други, но не успява да намери издател. Една от сериозните пречки е, че материалите са записани с гръцки букви. Димитър продължава да изпраща нови материали.
През 1860 г. Константин се обръща с писмо към Йосип Щросмайер, католически епископ в Джаково, Хърватия, убеден привърженик на славянската взаимност. Щросмайер се отнася с голямо съчувствие към съдбата на поробения български народ. Той отговаря благоприятно на писмото на Константин, дава своето съгласие да издаде сборника, но при условие материалите да бъдат преписани на кирилица. „Гърците са ви причинили на вас българите доволно много беди и неволи, затова се откажете от техните букви и прегърнете славянските букви - казва Щросмайер ...Блажени ти уста, каза ми той,които ми изрекоха това желание,и никой не е по-готов от мене да го извърши”. Константин прави препис на кирилица и сборникът излиза на 21 юни 1861 г. в Загреб с посвещение на Щросмайер.
Съдържанието на сборника „Български народни песни” е много богато. В него са поместени 665 песни в 23 559 стиха, групирани в 12 раздела. От предисловието се разбира, че се предвижда публикуването на 2000 редки думи и 11 нотирани песни, но поради нарасналия обем на книгата са изоставени.
Богатството и разнообразието на материалите, поетическият усет на двамата братя, успели да подберат великолепни образци на българския фолклор, точните записи на братя Миладинови се явява най-голямото завоевание на българската фолклористика в периода на Възраждането. Сборникът получава най-висока оценка още от съвременниците. С възторг се отзовават Любен Каравелов, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов и др. Сборникът е посрещнат с голям интерес и от чуждестранната наука. Още в 1863 г. руският учен И. Срезневски отбелязва: ”Вече и сега от това което е издадено се вижда, че българите не само не са останали назад от другите съплеменни народи по певческите си способности, но стоят и по-високо от много други, по жизнената сила на своята поезия”. Почти веднага части от сборника са преведени на чешки, руски и немски. Миладиновият сборник изиграва голяма роля в развитието на новата българска литература, тъй като неговите песни служат като поетически образци на най-големите български поети.