През 20-те години на ХІІІ в. на Балканите назряват събития, които ще доведат до промяна на статуквото, възникнало в началото на века. Създадената, в резултат на Четвъртия кръстоносен поход (1199-1204 г.) и превземането на Константинопол (Цариград) Латинска империя, е притисната от държави, които се стремят да възстановят Източната римска империя (след XVII век в историческата наука е възприето името Византия). Никейската империя в Мала Азия начело с император Теодор І Ласкарис от една страна и Епирското деспотство начело с император Теодор Комнин в южната част на Балканския полуостров, от друга, се стремят да ликвидират Латинската империя и да възстановят Византия. В спора за Латинското „наследство” се намесва и Българското царство, начело на което през 1218 г. застава цар Иван Асен ІІ (1218-1241).
Младият владетел на българите се проявява като добър дипломат и държавник. Той взема за жена принцеса Анна-Мария, дъщеря на унгарския крал Андрей ІІ. Сключва договор с император Теодор Комнин, който е скрепен с брак между Мария, дъщеря на цар Иван Асен ІІ (от първия му брак) и Мануил, брат на Теодор Комнин. Договорът подсигурява владенията на Теодор Комнин от север и му развързва ръцете за настъпление към Константинопол. Латинската дипломация подхваща сложна интрига, за да разруши съюза на Иван Асен ІІ и Теодор Комнин. Пуска се слух, че се готви брачен съюз между Балдуин ІІ (на 11 години) и Елена, дъщеря на Иван Асен ІІ, който ще поеме опекунството над малолетния латински император. Че това е дипломатическа интрига се разбира от фактите, че докато цар Иван Асен ІІ не получава официално предложение, латинците подписват на 9 април 1229 г. договор с бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен, той да стане настойник на Балдуин ІІ и да поеме съдбините на империята в Константинопол.
Епирският владетел се поддава на интригата и решава, че влизането му в Константинопол трябва да се предшества от завладяването на България. В ранната пролет на 1230 г. Теодор Комнин изненадващо насочва войските си на север. От Одрин той потегля на север по долината на р. Марица и навлиза в българската държавна територия. Разчитайки на изненадата и уверен в победата, Теодор Комнин води и цялото си семейство. Начело на сравнително по-малобройна по численост войска, Иван Асен ІІ се отправя смело срещу агресора. Както е отбелязано в летописите, българският цар „се уповавал повече на нарушаването на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин”. Преди сражението той заповядва да се побие на копие договора, „писмената клетва” на Теодор Комнин и да се носи като знаме пред войската.
Битката е на 9 април 1230 г. на мястото, наречено Клокотница, край днешния град Хасково. Подробности за сражението не са запазени, но се знае, че „Теодор Комнин бил решително победен от българите и взет в плен с мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, а всичките им вещи станали плячка” на победителите. Към победената войска цар Иван Асен се отнася „човеколюбиво, освободил повечето от войниците и най-вече по-простите и наемниците, и ги отпратил по селата и градовете им”. След битката при Клокотница той потегля към владенията на Теодор Комнин, да „премахне ромейската власт” в територии с многобройно българско население. Далеч преди навлизането на Иван Асен в тези земи, освободените войници разнасяли славата му на човеколюбив владетел и градовете („без кръвопролития”) му отварят крепостните си врати. Както е отбелязано в триумфалния надпис на цар Иван Асен ІІ в търновския храм „Св. 40 мъченици”, той взел „цялата земя на кир Теодор Комнин – от Одрин до Драч”.
Победата при Клокотница е най-щастливата битка във военната история на Дунавска България. Под скиптъра на Иван Асен ІІ са събрани всички земи на Балканите, населени с българи. В Солун е поставен да управлява деспот Мануил, зет на българския цар. Единствено Константинопол с близката му околност остава под властта на латинците. Един български извор от това време отбелязва, че даже гордите латинци „твърде много се бояха и почитаха, и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен”. Българският владетел се надява да влезе в Цариград като настойник и регент на малолетния Балдуин, но през август 1231 г. Йоан дьо Бриен е коронясан за император. Това довежда до промяна в политиката на българския цар, който скъсва унията с Рим и тръгва към съюз с никейския император. През 1235 г. е сключен договор между владетелите от Търново и Никея, скрепен с брак между царската дъщеря Елена и сина на никейския император. Започват военни действия на никейския и българския самодържец срещу Латинската империя.
Иван Асен II връща изцяло блясъка на България от времето на Първото българско царство и тя става водеща държава на Балканите. Като добър държавник той връща и патриаршеското достойнство на Българската православна църква. За да е безспорно връщането на патриаршията, цар Иван Асен го прави по всички канони на Църквата. През 1235 г. в гр. Лампсак на нарочно свикан църковен събор Вселенския патриарх Герман II, в съслужение с представители на всички патриаршии, ръкополага монах Йоаким I за български патриарх. Възстановяването на патриаршеското достойнство става с писменото съгласие и на останалите древни патриарси – Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски. Издаден е специален томос, а летописци като Никифор Григора отбелязват, че „Търновския архиерей получи завинаги независимост”. Така Българската (Търновската) патриаршия става шеста патриаршия в църковния свят, а поради изпадането на папата в схизмата от 1054 г. и отпадането на римокатолическия свят от православието, Българската патриаршия, тоест Търново, става пета по чест патриаршия след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и се изравнява напълно по права с тях. Всички източни патриарси миропомазват търновския патриарх и признават правото му на независим църковен предстоятел.
През 1237 г. умира Йоан дьо Бриен и българският владетел не се поколебава да скъса договора с никейците, включително да разтрогне брака на дъщеря си с престолонаследника, и тръгва на съюз с латинците. Той си дава сметка, че възобновяването на Византийската империя, ще възкреси най-заклетия враг на България. Но преговорите с папския посланик са несполучливи, латинците в Цариград отказват да признаят Иван Асен ІІ за настойник на Балдуин. Това го довежда до възобновяване на съюзническите действия на България с никейците. През 1241 г. е първото татарско нахлуване в българските земи. При завръщането си от похода срещу Унгария, част от войските на хан Батий навлизат в България и според един западен хронист „били съвършено разбити от българския цар Асен”.
Един от най-забележителните български владетели, цар Иван Асен ІІ умира на 21 юни 1241 г. ненавършил 50 години. Съвременниците му са единодушни, че по благородство на характера си и в зачитането на другите народи цар Иван Асен няма равен на себе си владетел. Според византийския летописец Георги Акрополит той бил „най-добър човек не само за своите, но и за чужденците и най-вече за ромеите. Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеите, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи”. Според български летописец: „Великият цар Иван Асен, синът на стария цар Асен, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него”.
Йордан Колев