160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. Д-Р АТАНАС СТОЯНОВ ТЕОДОРОВ
31.01.2022

Атанас Стоянов Теодоров е български лекар, основоположник на съдебната медицина в България. Професор е в Медицинския факултет на Софийския университет, основател на Катедрата по съдебна медицина в него, автор на първия учебник по тази специалност в България. Роден е на 31 януари 1872 г. в Болград, Бесарабия, в семейството на бесарабски българи. Завършва гимназия в София, а след това медицина във Виена, Австрия (1899 г.). След дипломирането си работи като околийски лекар в Ихтиман, Павликени и Пазарджик. През 1904г., по инициатива на тогавашния директор на Гражданската санитарна дирекция д-р М. Русев, е изпратен да специализира съдебна медицина във Виена, където по това време е една от най-реномираните съдебномедицински школи не само в Европа, но и в света, а след това е в Бърно при проф. К. Щернберг. През 1907 г. се завръща в България и създава Съдебномедицинското отделение към Бактериологичния институт в гр. София, който е към Александровска болница. Въвежда метода на преципитореакцията за съдебномедицински цели и сам произвежда преципитините. През 1912 г. е назначен за помощник-началник на Бактериологичния институт. Голям е неговият принос за бактериологичния контрол над питейните води по време на Първата световна война и в борбата за овладяване и прекратяване на епидемията от холера, разразила се през военните години. Става основна фигура в изграждащото се българско здравеопазване и един от първоучителите по медицина в България.

От 1912 до 1921 г. е член на Висшия медицински съвет, а през последната година е и негов председател. Радетел е на идеята да се открие Медицински факултет в София и участва във всички етапи от подготовката и реализирането ѝ. Факултетът е създаден с решение на Народното събрание от 10 ноември 1917 г., а първият учебен ден в него е на 10 април 1918 г. Атанас Теодоров е един от първите редовни професори, избран от Академичния съвет на университета (1 април 1919 г.). През същата година създава Катедрата по съдебна медицина. Декан е на Медицинския факултет на Софийския университет през периода 1925 – 1926 г.

Проф. д-р Атанас Теодоров се пенсионира през 1939 г., но не спира да работи, като по време на войната, когато катедрата е евакуирана извън София, той помага на единствената останала в София асистентка, д-р Р. Василева. Когато след деветосептемврийския преврат от 1944 г. новата власт арестува и разследва проф. Москов и доц. Марков, той чете лекциите по съдебна медицина, дори когато вече е на 73-годишна възраст. През 1952 г. е удостоен с Димитровска награда – първа степен. Умира през 1956 г. в София.

Проф. Атанас Теодоров има четирима братя и една сестра. И петимата братя стават видни личности и са сред строителите на съвременна България след 1878 г. Най-големият брат е  Мартин Стоянов Теодоров, български политик от Народнолибералната партия. Роден през 1856 г. в  Болград. Завършва Болградската гимназия и работи като учител, като преподава в българските училища в Македония три години. През 1883 г. е назначен за екзархийски учител в Битоля. М. Тодоров е кмет на София от 8 юли 1905 до 21 март 1908 г. През този период е построен нов водопровод от Бояна, част от централните улици са павирани с известните жълти павета, построена е сградата на Народния театър „Иван Вазов“ и започва строителството на Централната баня, Халите и други обществени сгради. Георги Стоянов Теодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата. Роден е на 10 август 1858 г. в Болград. През 1859 г. семейството му се премества в село Кубей, където завършва началното си образование. През 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин. След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879 г.). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Преместен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната. На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в  Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България, поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан. При избухването на Сръбско-българската война (1885 г.) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това става началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и  Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст. След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на Първа дружина от I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник. През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на XX пехотен добруджански полк.. През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6 пехотна бдинска дивизия. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7 пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница. По време на Балканската война (1912 –1913 г.) е командир на  Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при  Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив. На 2 август 1915 г. е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916 г.), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия. През февруари 1917 г. генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917 г.) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 г. е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 г. генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III. Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 г. В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 г. е уволнен от армията. През 1926 –1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 г. в София. Александър Стоянов Теодоров-Балан е български езиковед, литературен историк и библиограф, действителен член на Българската академия на науките. Той е първият ректор на Софийския университет. Роден е на 27 октомври 1859 г. в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници  от Сливенския край по време на Руско-турската война от 1828–1829 г. След завършването на Болградската гимназия. Балан следва последователно в Прага и Лайпциг, завършва славянска филология в Прага с докторат за труда „За звука ь в новобългарския език“. През 1884 г. се установява в  София и 4 години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет „Св. Климент Охридски“). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература. Балан дава отговор на тезата, публикувана в книгата на Кръсте Мисирков от 1903 г.„За македонцките работи“.Опирайки се на диалектичната карта на проф. Цонев и на своите лингвистични изследвания, акад. Балан представя неопровержими доказателства за българския характер на населението в Македония, като подлага на унищожителна критика тезите на Мисирков. Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това преизбиран на същия пост (1896 –1897,1902 –1903), а също така и за декан на Историко-филологическия факултет (1899 –1900,1904 –1905). В края на XIX и началото на XX век Балан е главен деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките).О т 1939 г.  е почетен доктор на Софийския университет и действителен член на БАН. От 1907 до 1910 г. е главен секретар. През 1909 г. Балан е инициатор за основаването на организацията Българска матица в Цариград, делегат е на нейния Пръв събор и е редактор на органа ѝ „Летоструй“. Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. „Български турист“. Александър Балан доживява почти 100-годишна възраст и умира на 12 февруари 1959 г. в София. Михаил Стоянов Балански е български инженер, един от основателите на топлофикацията в България. Роден е на 29 октомври 1876 г. в Болград. Завършва машинно инженерство със специалност „Топлотехника“ във Виена през 1904 г., един от първите български специалисти в тази област. Проектира и осъществява авторски контрол на отоплителните инсталации в едни от най-важните сгради в столицата (Двореца, Българската народна банка, Земеделската банка, Съдебната палата и други). През 20-те и 30-те години на XX в. има принос в изграждането на железопътния парк на България като национален консултант при вноса на локомотиви, пътностроителна и друга едрогабаритна техника. Избиран е в ръководните органи на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД), през 1915-1919 г. е подпредседател на настоятелството. През 1943 г. е провъзгласен за почетен член на БИАД. Като член на Върховния съвет на БИАД е един от най-дейните радетели за изграждането в София на Висше техническо училище с два факултета – „Строително-архитектурен“ и „Машинно-технологически“, открито през 1941 г.

                                                                                                                        Йордан Колев

Политика за използване на личните данни и бисквитки при използване на сайта