На 27 април 1866 г. в Трявна, в семейството на видния деец на българското Възраждане, поет, журналист и общественик Петко Рачов Славейков и съпругата му Ирина Райкова се ражда пета мъжка рожба. Дават й име Пенчо. Първите детски години на Пенчо Славейков преминават в Трявна. През 1876 г. 10-годишен той пристига със семейството в Стара Загора, а 1877 г. бягат пред настъпващата орда на Сюлейман паша от горящия град.
От баща си Пенчо наследява поетичния дар, почит към просветата и културата, упоритостта и и активното отношение към обществения живот. Преживява страдания, но и героичното време на възкръсналата българска държава: Съединението на 6 септември 1885, Сръбско-българската война 1885, преврата и контрапреврата 1886 и управлението на Стефан Стамболов 1886-1891 г. През 80-те години в Княжество България се води борба между консерватизъм и демократичен либерализъм. Слагат се началата на българската демокрация. Пенчо споделя възгледите на баща си, на Петко Каравелов и на Демократическата партия. Много от проявите на политическия живот отвращават младия човек, той ненавижда тълпата и мрази недостойните партийни и политически вождове.
През 1884 г. 18-годишен гимназист в Пловдив, Пенчо заспива на леда на пързалката. Животът му е спасен, но остават тежки телесни поражения – трудно ходи и трудно говори. Търси се лечение във Виена – 1886 и Париж – 1890 г., но недъзите остават. От 1883 до 1906 г. той живее с мисълта, че е наказан, но превъзмогва болестта, прави от нея поетическо вдъхновение и неведнъж изтъква, че на своята неволя той дължи много от своето творчество. Това влияние върху творческото развитие на поета отбелязва и литературният критик д-р Кръстьо Кръстев.
Пенчо Славейков не е прилежен и мирен ученик. Връщан е в по-долен клас, неведнъж пропада на изпит. Той е такъв до 1884 г., преди да се разболее. Баща му не може да го изпрати в Цариград, в Роберт колеж, като големия си син Иван или като Рачо и Христо в Русия. Най-малкият Пенчо се подготвя в домашната културна среда. Чете книги от библиотеката на баща си, на брат си Иван. От баща си той възприема интереса, любовта към народното творчество, към родния език. Приобщава се към българската литературна традиция. Чете произведенията на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов. „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, „Минало” на Стоян Заимов и др.
Наред с българската Славейков се запознава с руската литература. През 1878 г. той учи руски език в Търново. Помага му по-големият брат Райко. Като ученик в Пловдив вече чете произведения на Херцен, Колцов, Алексей Толстой, на Пушкин, Лермонтов, Гогол. През 1892 г. е изпратен в Лайпциг и престоява там до 1908 г. за да следва философия и литература. Там той се запознава с европейската култура, предимно с немската. През тези години младият Славейков се подготвя за културен деец и развива своето творчество. Той сам посочва, че за неговото развитие е силно повлиян от Хайне, Йоханес Фолкелт и Фридрих Ницше.
В Лайпциг Славейков се запознава и с други европейски литератури – английска, руска, италианска, френска, полска. Силно е впечатлен от епопеята „Пан Тадеуш” на Адам Мицкевич. Под нейно влияние замисля своята „Кървава песен”. Той посочва руските писатели, които му оказват силно влияние: Тургенев и Короленко, Пушкин и Лермонтов, Достоевски и Толстой. Специално трябва да се отбележат разказа „Живи мощи” на Тургенев и „Слепой музикант” на Короленко, които променят възгледите на Славейков за собствения му жизнен път. Да преодолее личното си страдание и да намери път в изкуството и в живота.
През 90-те години на XIX век в Германия и в цяла Европа настъпват промени в духа на времето. Умират представители на реализма и натурализма – Г. Флобер (1880), Достоевски (1881), Едмон Гонкур (1896), Зола (1902), и се надига нова творческа вълна – на спиритуализма и ново романтизма. Пенчо Славейков не се приобщава към тая вълна в литературата. Той по-късно се отнася враждебно или иронично към модернистите. С това движение, до известна степен, го сближава Ницше. Славейков остава под влияние на старите майстори.
Престоят на Славейков в Лайпциг през 90-те години, когато той публикува първите си зрели творения, образът на българската литература се очертава от няколко излизащи тогава в България списания: „Българска сбирка” на С. С. Бобчев, консервативно и еклектично; „Мисъл” на д-р Кръстев, напредничаво, устремено в бъдещето, стожер на новите сили; и „Ново време” на Д. Благоев, с нова социална идеология. Води се борба между две генерации, старата на П. Р. Славейков е в залез; на Ив. Вазов и К. Величков в разцвет на творческите сили и на П. Славейков и д-р Кръстев, на Д. Благоев и Я. Сакъзов, която излиза на литературната и обществена сцена с нови идеали. Старата носи свое време, което П. Славейков и д-р Кръстев наричат опълченска епоха. Новата иска да бъде модерна, европейска, космополитична, „прометеевска”. Срещу старата национална романтика има модернизъм в изкуството, космополитизъм, идеализъм, а успоредно с тях – критичен социален реализъм. Сформирани са групи от опълченци, прометеевци и марксисти. Срещу консервативния традиционализъм на едното поколение, стои демократичния либерализъм на другото. В политическата си ориентация едното е безкритично русофилско, а другото критично европейско. Борбата започва през 1892 г. и завършва 1912 г. Външно тя се изразява с борба между Ив. Вазов и П. Славейков и голямата роля на списание „Мисъл”.
Пенчо Славейков още в детските си години проявява интерес към книжовния труд и както всички свои братя рано опитва да пише. Първият негов читател и критик е баща му. След 1884 г. П. Славейков пише стихове, които издава в 1888 г. в София – стихосбирката „Момини сълзи”. В Лайпциг започва зрелият период в неговото творчество. Той печати в периодически списания свои творби, които събира в „Епически песни, книга първа” и „Блянове.Епически песни, книга втора”. Тия две сбирки, заедно с някои нови, излизат като „Епически песни” , издание на „Мисъл”, през 1907 г. и утвърждават П. Славейков като един от изявените български поети и интелектуалци.
През целия период, когато пише „Епически песни”, Славейков твори и лирика. В 1907 г. издава сбирката си от 101 песни – „Сън за щастие”. Трети период в развитието на поета и ново постижение е антологията „На острова на блажените” издадена 1910 г. През целия период когато пише „Епически песни”, „Сън за щастие” и „Островът на блажените” Славейков мисли и работи по поемата „Кървава песен”, която е обнародвана изцяло през 1911 и 1913 г. Поемата е замислена в Лайпциг през 1893 г. Той работи по нея бавно и упорито, почти двадесет години, до последните си земни дни. Не успява да завърши някои от песните и да направи цялостна преработка на поемата. ”Макар незавършена, макар несъвършена, „Кървава песен” остава най-смелия устрем на българското художествено съзнание, едно от най-ценните дела в нашата поетическа съкровищница… Никой български поет не може да се похвали с неговата пластика. Линията у него е тънка, чиста, извивна и преливна. Хармонията на линиите, която той упорито гони, е за него гонитба на вътрешна духовна хармония. Пенчо Славейков е повече художник, отколкото поет (Борис Йоцов, Пенчо Славейков)”.
Освен творец П. Славейков е и активен общественик и администратор: учител в столична гимназия, от есента на 1908 г. е директор на Народния театър, а от 1909 до 1911 г. Директор на Народната библиотека. Той е душата на литературния кръг „Мисъл”, заедно с д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов. Пише критични статии, изнася сказки за българската литература, за Ницше, за Толстой. Той е добре известен и се радва на почитатели и привърженици, които решават да устроят юбилей. На 20 март 1912 г. е изпратена покана до културните дейци в страната да вземат участие в сборник, който ще се издаде на 1 септември, по случай 30-годишната литературна дейност на автора на „Кървава песен”и „Островът на блажените”.
Творчеството на П. Славейков става известно и извън границите на България. Шведският професор Алфред Йенсен прави превод на „Кървава песен” и други произведения на поета. Той подготвя предложение Пенчо Славейков да получи Нобелова награда за литература.
Годините 1911-1912 са изключително трудни, трагични за Пенчо Славейков. През 1911 г. в България идва на власт ново правителство, в което министри са хора, които той неведнъж е подлагал на остра критика. Властта му отмъщава като го уволнява, злепоставя, унижава и оскърбява. През пролетта на 1911 г. през Швейцария Славейков отива в Италия. Придружаван и подкрепян от Мара Белчева се установяват в Рим, където Славейков иска да доживее последните си дни. От Рим отиват в Ломбардия, в Комо Брунате при езерото Лаго ди Комо. Там, на 28 май 1912 г., Пенчо Славейков умира без да дочака юбилея, който му подготвят почитателите в България и Нобеловата награда, която се присъжда само на живи автори.
През 1921 г. културна България прибира костите на поета на родна земя.
Д-р Йордан Колев