150 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВИДНИЯ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ, ПРОСВЕТИТЕЛ И ДЕЕЦ НА ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНОТО ДВИЖЕНИЕ СТЕФАН ЗАХАРИЕВ
14.04.2021

Стефан Секулов Захариев е роден в Татар Пазарджик през 1810 г. в заможно и родолюбиво българско семейство. Поради липса на българско училище, той завършва гръцки училища и придобива възможно най-доброто образование за това време в гр. Пловдив. Говоримо и писмено овладява гръцки и османотурски език.  Отначало започва да се занимава с търговия като превозва в Белград ориз, а от там докарва кожухарски стоки на баща си. Използва престоя си в Белград и се научава да чете и пише на кирилица. Стефан Захариев става спомоществовател на Гласник друштва српске словесности, а по-късно се научава да превежда от сръбски, руски, чешки и полски език. В зрялата си възраст той говори и пише на четири балкански езика; чете и превежда от още толкова извънбалкански езици. Изявява се като един от най-образованите жители на Татар Пазарджик и областта до 1878 г. Един от най-влиятелните местни обществени деятели на движението за новобългарска просвета и църковнонационалната борба, с авторитет не само в Т. Пазарджик и областта, но и в Северна и Източна Македония, Западните земи, Пиротско и Вранско и пр. Добра представа за родолюбието на Ст. Захариев дава статията му в Цариградски вестник от 1866 г. „За любовта към Отечеството и за народната гордост”. На жалбите на свои сънародници, че османското владичество пречи за утвърждаването на националното достолепие, той отговаря:”Но кой народ в Европа може да се похвали с по-добрата си съдба? Кой из них не е бил няколко пъти под чужди вериги и юзди?”. Неговата препоръка към българите е:”Само да бъдем справедливи, мили единородци, и да почувстваме собствената си цена. Ми никога не ще бъдем умни с чужди ум и славни с чужда слава.” Той се изявява като публицист в редица български периодични издания, в списанията „Български книжици” и „Читалище”, вестниците „Македония”, „Време” и други.   

         Стефан Захариев се е женил три пъти. Първата му съпруга умира няколко месеца след женитбата. Втората му съпруга умира през 1848 г. като го оставя с две малки деца – син и дъщеря. През 1849 г. той се жени за Рада от Ахъ Челеби (дн. Смолян), с която имат четирима сина и една дъщеря. Най-големият му син Христо се изявява като учител, участва активно в църковнонационалната борба и написва „Животопис на Стефан Захариев от гр. Т-Пазарджик”. Вторият син Георги, завършва класното училище в града, учи в лицея в Плоещ (1873 г.). Включва се в национално- освободителното движение, доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г., четник при воеводите Филип Тотю и Панайот Хитов. След избухването на Руско-турската война 1877-1878 г. Георги  е в редовете на Българското опълчение. Участва в боевете при Стара Загора и Шипка и е награден с кръст „За храброст“. По-малкият брат Владимир, след завършването на Военното училище в София, участва в Сръбско-българската война от 1885–1886 г. Впоследствие служи като офицер в Трети артилерийски полк и достига до чин подполковник. Дъщерята Мария се изявява като общественик в българското просветно движение.

          След като не му потръгва в търговията Стефан Захариев става османски чиновник, ковчежник (сандък-емини). Честен и трудолюбив той си спечелва уважението на обществото и на властите. След опит да бъде злепоставен пред османските власти, напуска османската служба и е назначен за владишки наместник на пловдивския митрополит в Т. Пазарджик и за председател на църковната община. Това му дава възможност при обиколките из областта да събира географски, исторически и статистически данни. Частната му сбирка (повече от 200 книги и 60 ръкописа, пергамент и на хартия) е една от първите сбирки от археологически, нумизматични и книжовни старини в България. По време руско-турската война ръкописите остават 22 тома, които са взети от руския учен Полихроний Сырку срещу разписка  да ги прегледа и да ги върне, но не ги връща. Днес те се съхраняват в Санкт-Петербург, в сбирката на Ръкописния отдел при Библиотеката на Руската академия на науките. След смъртта на Стефан Захариев са изгубени: подготвената за печат „Извлечение и забележки върху Орфеевите химни от 2500 стиха на Ст. Веркович”, заедно с неговата автобиография, други ръкописи за опустошенията от кърджалии, спахии, делибашии, еничари и др., подробно описание на църковно-националната борба от началото до края, български и гръцки ръкописи върху пергамент, стари монети и други предмети.

        През 1859 г. Стефан Захариев вече се е наложил като крепител на българската идентичност в Т. Пазарджик и областта в борбата с Цариградската патриаршия. Но в 1860 г. той е уволнен като владишки наместник и обвинен в злоупотреба с обществени средства.  Към средата на 1860 г. той отново е начело на движението за прекъсване на връзките с Патриаршията. През периода 1860-1871г. той е писар (книговодител) на Т. Пазарджишката българска община. Това е платена, макар и невисоко, длъжност. Той е човекът, с който кореспондират цариградските лидери на църковнонародната борба. На 28 ноември 1863 г. той пише на Стефан Веркович: „Аз съм натоварен с граждански служби, тоест милет векили (народон представител), управител на черковните дела и надзирател на училищата ни”.   

          След отстраняването на владиката грък в Пловдив през 1857 г. Стефан Захариев остава владишки наместник на Паисий Пловдивски (1858-1861 г.; 1863-1872 г.). Като член на училищното настоятелство помага за по-добро преподаване в Девическото училище и цялостното подобряване на организацията на учебното дело в Т. Пазарджик. Стефан Захариев стои на безкомпромисна позиция спрямо Патриаршията. Под негово ръководство местната община се включва активно в общоепархииските и общонационални борби. Създават се самоуправляващи се църковни, училищни, книжовни и дори фискални инициативи на българите. „Аз смея да кажа – пише в началото на 1866 г., във връзка с ръкополагането на нови свещеници – че такава нужда се усеща и по нашите страни, но ние никога не щем и да помислим да припознаем Патриаршията, но ще търпим, уверени в царската милост към народа ни, догдето благоволи Честитото Царско Правителство да издаде висока заповед за разрешение на въпроса ни”. Позицията на Т. Пазарджишката община и на Стефан Захариев са един от факторите за издаването на Фермана от 27 февруари 1870 г. за учредяване на Българската Екзархия.

         Стефан Захариев се утвърждава като публична, известна личност, както сред българите, така и пред Патриаршията и османските власти. Има епистоларен поток от и до него, свързан с укрепване на националния дух в Т. Пазарджишката кааза, в Неврокоп и прилежащия му район, в Източна Македония  и в Западните български земи. Запазени са писма от Стоян Чомаков, Йоаким Груев, Христо Г.Данов, Драган Цанков, Георгаки Чалоглу, Найден Геров, Стефан Веркович, Янко Шафарик и мн. др.; писма от българите в Македония; от църковно-училищните български общини в Македония, Враня, Пирот, Кюстендил, Пещера, Брацигово, Панагюрище, Пирдоп, Батак и пр. Той е основният фактор за снабдяването на българските училища с учебници и друга учебна книжнина. С анонимна дописка до цариградските български вестници е титулован като „ревнител на българското просвещение и надзирател на училищата ни”. Ст. Захариев е председател на читалище „Виделина” в Т. Пазарджик. Той е инициатор на ежегодните тържества в града,  посветени на паметта на Св. св. Кирил и Методий.  Организатор на една от малкото общински книжарници, работила пълноценно в българските земи преди 1878/79 г. Той е спомоществовател и разпространител на почти всички български периодични издания, както и на десетки книги - учебни и художествени, български и чужди. Синът му Христо Захариев пише в животописа: „Домът на Стефан Захариев е бил свърталище на учените, учителите и учителките в гр. Т. Пазарджик по ония времена; оттам е давано тон по народните и черковни в града и окръга движения; оттам са се разпространявали без страх по населението народните и бунтовнически песни. Станеше ли голяма народна нужда за нещо, Стефан Захариев написваше нуждният махзар (заявление), даваше го на своя верен слуга бошнак – Селим, който в 2 – 3 нощи го повръщаше подпечатен от целия окръг. Като предаден всецяло на народните работи, той в последните години е бил много беден, но винаги високо справедлив. Когато се поиска от правителството да се изпрати от града един ученик да свърши лицея в Цариград, мнозина приятели го молеха да изпрати сина си Христа; но той, за да не даде причина да го одумват, съгражданите му, изпрати отличния тогава по прилежание ученик, общеизвестния сега Константин Величков.”          

        При обиколките си владишкият чиновник и изявен общественик започва да отбелязва остатъците от богатата история на региона, да взема стари ръкописи, към които полуграмотни свещеници и невежи даскали проявяват пренебрежение. Той пише на Веркович, че се готви да направи описание на града и околността, че се е натоварил с тази задача: „за добра чест на народъ ми славянски и за опровергание на гръцките лъжливи истории. Целта ми не е ...да ся прославя или да покажа, че съм много учен,...а да послужа и аз народу си нещичко”. Най-голяма известност и признание на Стефан Захариев му донася „Географико-историко-статистическо описание на Т-Пазарджишката кааза с една харта и таблица, за различни стари паметници, съчинено от Ст. Захариев, пазарджичанин, Виена, печатница на А. Соммер и С-ие, 1870”. В тази книга той помества и текста на т. нар. Летописен разказ за помохамеданчването на чепинските българи от поп Методий Драгинов. Съвременниците в България посрещат книгата на Захариев с интерес и възторг. С това съчинение той става известен сред учени и извън България. Ласкава рецензия за нея написва младият Константин Иречек, който препоръчва това произведение: „на всеки, който се интересува от Илирийския полуостров“ и изразява надежда, че трудът на Захариев „ще има и други следовници сред българите“.

                                                                                                                    Йордан Колев

Политика за използване на личните данни и бисквитки при използване на сайта