титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта му. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис, макар че приживе той не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.: „В същата година, на вторият ден от месец май, в събота вечер почина рабът божи – бащата на този княз[Симеон], – великият и почтеният, и благоверният наш господар княз български, именуван Борис, а християнското му име е Михаил”.
В „Списъка на българските архиепископи“, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на 12 век, Борис е наречен „василевс на българите“ (на гръцки: Βορισου βασιλεως Βουλγαρων). Така този по-късен византийски автор пренася върху Борис царската титла.
В началото на Борисовото управление българите влизат в серия безуспешни военни конфликти с Източнофранкското кралство, Източната римска империя (Византия) и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в Сръбското княжество, при който престолонаследникът Владимир, заедно с 12 велики боили, попада в плен. Тогава, от скръб по сина си, Борис се вижда принуден да сключи мир.
През 862 – 863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на Римокатолическото християнство в България. За да разруши този съюз, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватия започва през 863 г. война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи. В отговор на молбите на моравския княз Ростислав, през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Там не срещат сериозен отпор, тъй като българските войски са заетите на запад на моравската граница. Започват преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Константинополската патриаршия.
Непосредствено след този акт избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Според житието, Князът наказва със смърт организаторите и техните близки – общо 52 рода. Според някои изследователи се касае само за „52-ма наказани със смърт“. Същото четем и в Бертинските летописи: "... Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...".
Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I – 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски, епископ Павел Популонски и свещеници. В своя избор за архиепископ на България, Борис се спира върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896 г.
През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд Полимартийски и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере за архиепископ на България някой от тях или Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.
На Четвъртия Константинополски събор (869 – 870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен ромеят Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870-ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по православен модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.
През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24.XII. 879г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда независимата политика на Борис и по-късно на Симеон.
По същото време княз Борис приема радушно учениците на св. св. Кирил и Методий – Наум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, уреждат просвещението на българите в Охрид и старобългарската, славянската книжовност. След продължително 36-годишно управление, през 889 г. Борис се отказва доброволно от престола в полза на сина си Владимир-Расате и се оттегля в манастир.
Неумелата антивизантийска политика на Владимир-Расате, съпроводена с опит за отказ от православието, принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява, че поставя Симеон на престола, както и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.
Преславският църковно-народен събор от края на 893 или началото на 894 г. е едно от най-значимите събития в епохата на Първата българска дунавска държава и на княз Борис I, на който събор се решава следното: 1. Княз Владимир да бъде детрониран и на престола да се възкачи брат му Симеон. Във връзка с това е приета промяна в принципа на унаследяване княжеската власт, съгласно която владетелят може да бъде наследен от своя брат. Дотогава единствено синът на владетеля е приемник на престола. Промяната е отразена от Йоан Екзарх в неговия Шестоднев; 2. Столицата на България да бъде преместена от Плиска в Преслав; 3. Византийското духовенство в страната да бъде заменено с български клирици. Известно е, че през 893 г. Климент Охридски става епископ на Драгвиста и/или Белица/Велица; 4. Българският език да замени гръцкия в богослужението. С това той става официален език на българската държава.
Освен това, св. княз Борис издига най-големия за времето си храм в Европа и въобще в средновековния свят – Голямата базилика в Плиска с размери приблизително 103 х 30 м. За да добием представа за грандиозността на базиликата, ще споменем, че доскоро най-големият храм на Балканите, Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в столицата ни София има размери 72 х 50 м. През 2004 г. сърбите завършиха храма „Св. Сава“ в Белград, който в момента е най-големият на Балканите и има размери 90 х 80 м. Интересното е, че Голямата базилика е построена върху друга, по-малка църква, построена по времето на владетеля Персиан. След като утвърждава православното християнство в България, св. княз Борис се замонашва и се оттегля в манастир до самата своя блажена кончина на 2 май 907 г.
Йордан Колев