Неделима част от българската литература е Българската католическа книжнина, която включва религиозни литературни произведение и литературни произведения на светски теми, философски и исторически. Авторите са представители на българския католически клир. Католическата българска книжнина води началото си от XVII век и се развива в Чипровската книжовна школа. Най-изтъкнати представители на Чипровската книжовна школа са Петър Богдан, Филип Станиславов, Кръстю Пейкин, Яков Крайков и Яков Пеячевич, които са автори на преводи и на оригинални съчинения, като повечето от написаното е на латински език.
Началото е Чипровци, наричан още Чипровец, Кипровец и пр. Селището възниква още в древността. Траките са открили богатите рудни залежи и златоносния пясък в река Огоста. Добивът на злато, сребро, мед и др. започва още в средата на първото хилядолетие пр.Хр. Анализи на метални произведения от VI-I век пр.Хр. сочат, че среброто е от чипровските рудници. По време на Римската империя добивът на ценни метали в района продължава. През Средновековието, с откриването на нови технологии за добив, настъпва голям подем. В XII-XIV век Чипровци става един от главните центрове за добив на злато и сребро в българската държава и в Югоизточна Европа. При завладяването от османците Чипровци получава специален статут като лично султанско владение. Така селището и районът са облагодетелствани и свободни в сравнение с останалата част от българските земи. Чипровската златарска школа се запазва и развива изключително майсторство, като съчетава традиции от Изтока и Запада, а търговците пътуват из цялата Османска империя, поддържат контакти с Венеция, Рим и Централна Европа. Така, благодарение на природните богатства и предприемчивостта на занаятчии и търговци, Чипровци става център на ранно българско Възраждане. Другият фактор е широкото разпространение на католицизма по българските земи през XVII век. През 1595 г. в Северозападна България се установява хърватинът Петър Злойутрич Солинат, в качеството си на апостолически визитатор. Заедно с няколко босненски францисканци, той разгръща активна дейност сред католическото население в Чипровския район. През 1601 г. Петър Солинат е назначен от папа Климент VIII за Софийски епископ. За център на своята епископия той избира Чипровец. През периода 1600-1623 г. П. Солинат има сериозен принос за разпространението на католицизма в българските земи, поставя началото на покръстване на павликяните, изгражда църкви и манастири, училища. Основател е на Чипровския манастир и първото католическо училище, което е с учители, различни предмети и светско образование. Това училище изпреварва с повече от един век, разпространението на килийните и взаимните училища по българските земи, в които децата получават малко знания по четене, писане и смятане. С препоръки на П. Солинат, най-изтъкнатите български католически дейци, родени през първото десетилетие на XVII век, получават образование в Италия. Той подпомага Илия Маринов, Софийски епископ 1624-1641 г. и Петър Богдан – Софийски архиепископ 1647-1674 да получат образование в Италия.
Петър Богдан Бакшев е роден в Чипровци през 1601 г. Богдан е рожденото му име, а Петър придобива със замонашването във францисканския орден през 1612 г., вероятно в чест на Петър Солинат. Благодарение на неговата препоръка Петър Богдан постъпва в Клементинската колегия в Рим през 1623 г., където придобива основни теологически познания и изучава граматика, реторика, философия и църковна история. През тези години Петър Богдан придобива забележителна езикова подготовка, той говори свободно приблизително десет езика, сред които латински, италиански, руски, гръцки, старобългарски и др. По настояване на Илия Маринов през 1628 г. Петър Богдан продължава образованието си в манастира „Санта Мария ин Арачели”. Там той се запознава с хърватския францисканец Рафаел Левакович, с когото заедно превеждат и издават много църковни книги на илирийски език (език приеман от някои за разновидност на хърватския, а според други смеска между български и хърватски), предназначени за южните славяни. Петър Богдан се изявява като реформатор, който защитава правото на народите да участват свободно в църковния живот, като четат и извършват богослужение на своите собствени езици.
През 1630 г. Петър Богдан се завръща в Чипровци, където през 1631 г. е избран за кустод (религиозен водач) на българската католическа общност. Така се поставя началото на изкачването му във висшата католическа йерархия. Още тогава той се проявява и като радетел за освобождението на България.
След смъртта на Илия Маринов през 1641 г. Петър Богдан е провъзгласен за Софийски епископ и апостолически викарий на Влашко и Молдова. Той разгръща активна дейност за разширяване и укрепване на католицизма в българските земи. През 1642 г. отива в Рим, където след молба до Светия престол е назначен официално за пръв софийски архиепископ. Водеща цел на Петър Богдан е развитието на католическото учебно дело в Софийската епархия, особено на училището в Чипровци, тогавашният център на католицизма в българските земи. Той оказва активно съдействие на най-ученолюбивите младежи, да продължат образованието си в чужбина.
Петър Богдан продължава дейността по изграждането на католически епископии на Балканския полуостров. В резултат на това се обособяват две нови църковни области в Северна България – Марцианополската архиепископия и Никополската епископия, начело на които застават българите Марко Бандулович и Филип Станиславов. Като включват Мизия, Тракия и Македония, българските католически епархии очертават политическите граници на България. Например в документи на Конгрегацията в Рим, до средата на XVII век, Охрид и други райони в Западните Балкани, са разполагани в пределите сръбското царство, но след това неточността е поправена и те са в царство България. Блокирани са и претенциите на полския архиепископ на Лвов към диоцеза на Никополската епископия.
Продължава участието на Петър Богдан в акции за освобождение на България, като дейността му излиза извън пределите на българските земи. През периода 1644-1650 г. са проведени много негови срещи с влашкия войвода Матей Бесараб, на когото е обещана българската корона. Взема се рещение за привличане на Полша и на Венеция, която по това време е във война с Османската империя. В крайна сметка Полша и Венеция се отказват и усилията на Петър Богдан и други дейци пропадат. Той е участник и в инициативата за освобождение на народите в Югоизточна Европа от 1656 г. На съвещание на висши балкански духовници във Влашко се поставя задача за общо въстание. Тъй наречения „Балкански съюз” предвижда на бунт да се вдигнат народите на България, Сърбия, Гърция и Албания с подкрепа на войски от Влашко и Молдова. Потърсена е и помощта на хабсбургския император Фердинанд III, но неговия отрицателен отговор обрича плана на провал. Последният опит на архиепископ Петър Богдан за освобождението на българите е през 1673-1674 г. Макар вече на преклонна възраст, той е запазил надеждата, че България може да бъде възродена. В писмо, изпратено от Петър Парчевич до венецианския Сенат, българския католически духовен водач и политически деец съобщава, че балканските народи са готови да въстанат, стига да им бъде оказана подкрепа от страна на европейските държави. Активната политическа дейност на Петър Богдан и други католически дейци, както и антиосманската коалиция на Полша, Венеция, Русия и Австрия, които обединени в Свещена лига, през 1686 г. предприемат широко настъпление на Балканите, довеждат до избухването на три въстания в българските земи – Второто търновско 1686 г., Чипровското 1688 г. и Карпошовото 1689 г.
Наред с религиозната и политическа дейност великият българин има и изключително интересно научно и литературно творчество. През 1638 г. той прави два превода на религиозни книги от латински на илирийски език, като в края на първата има негова оригинална творба – „Актуалната тема на телесната и душевната смърт на човека”. Той е автор на множество релации (доклади-отчети) до Конгрегацията в Рим. Релациите са съставени по време на неговите обиколки из епархийте в българските земи. Те съдържат обилна информация и са важен извор за културно-религиозната история на българите през XVII век. В много от своите релации Петър Богдан включва и исторически разкази като „Описание на царство България”, „История на София”, „Хроника на моравската мисия на св.св. Кирил и Методий”, „История на Охрид – столица на България”, „История на Сърбия и Призренската епископия”. Половин столетие преди появата на известната „Стематография” на Христофор Жефарович, Петър Богдан в книгата си „Благосъкровище” поставя герб на България, изправен лъв с царска корона и петолъчна звезда, а при краката му има полумесец. Приликата между двата герба е очебийна, като в герба на Петър Богдан, в повече е само полумесецът в краката на лъва.
Капитален историографски труд на Петър Богдан, който осмисля цялото му дело е „История на България”, завършен през 1667 г. Оригиналното заглавие е „De antiquitate Paterni soli, et de rebus Bulgaricis ad suos Compatriotas”(на български: „За древността на бащината земя и за българските дела към неговите сънародници” ). За сега това е най-ранният известен историографски труд по история на България, предхождащ с 95 години „История на България” на католическия отец Блазиус Клайнер – 1761 г., и с 94 години „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски от 1762 г. През 2017 г. в университетската библиотека на италианския град Модена, проф. Лилия Илиева (преподавател по общо и сравнително езикознание в Югозападния университет „Неофит Рилски”) открива целия авторов ръкопис на историята, а през 2020 г. е издаден като книга от Университетско издателство „Неофит Рилски” като факсимилно издание и от Университетско издателство „Св. Климинт Охридски” с превод на български и коментари от д-р Цветан Василев.
Йордан Колев