Съпротивата на българския народ, попаднал под властта на Османската империя в края на XIV и началото на XV век, в продължение на почти пет века е непрекъсната. През 1870 г. българите в Мизия, Тракия, Западните земи и Македония след упорита и продължителна борба с мирни средства възстановяват Българската православна църква, под името Българска Екзархия, а 1876 г. вдигат Априлското въстание за политическо освобождение. Въстанието през 1876 г. е потушено с големи жестокости, но то става повод за поредната война между Руската и Османската империя. С масовата и решаваща помощ на българите Османската империя е победена. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано е подписан предварителен мирен договор между двете империи. Според този договор се създава Княжество България, границите на което са съобразени с българското етническо землище, очертано в диоцеза на Българската Екзархия и в решенията на Цариградската международна конференция от края на 1876 г. Но останалите „Велики сили” не потвърждават Санстефанския мирен договор и през юни 1878 г. е свикан Берлинският конгрес. На този конгрес е приет договор, според който територията, в която българите са абсолютно мнозинство от населението, е разпокъсана на пет части. Освен, че е териториално осакатено, Княжество България е обременено от още по-голяма зависимост към Османската империя. За всякаква институционна промяна, митническа спогодба, конвенция или каквото и да е външнополитическо начинание, трябва да се иска съгласието на Високата Порта. България няма право на самостоятелни легаци, тя не може да екстернира чужденци, няма право да сключва договори, заеми, конвенции. Българският васалитет означава и 2, 950, 000 лева годишен данък на Османската империя.
През периода 1878-1908 г., въпреки пречките, наложени от Берлинския договор, българите от свободната част на отечеството извършват „културно чудо”. Започналият още през 1879 г. процес на приобщаване и възраждане на страната в европейската стопанска структура, система и търговско-производствен цикъл довежда до един реален просперитет, при който България изпреварва своите съседи по всички показатели. Въпреки че създаването на законите се оказва значително по-лесно, отколкото тяхното приложение като модернизационен ефект, страната постига непознато в балканската история темпо на приобщаване към европейската стопанско-политическа система. Съседните независими държави са сериозно изпреварени в областта на образованието и модернизацията на целия културен и обществен живот. Но колко по-бързи, по-големи и трайни биха били успехите на държавното и националното ни развитие, ако не бе разпокъсването на българските земи и зависимото положение на Княжество България. През 1885 г. българите от Северна Тракия, обособена в Берлин, главно по настояване на Великобритания, като Османска провинция с местно самоуправление, наречена „Източна Румелия”, се присъединяват към свободната част на отечеството. Актът на СЪЕДИНЕНИЕТО и неговата защита е първата успешна акция по пътя към решаване на въпроса за националното обединение на българите след решенията в Берлин. През 1903 г. българите в Македония и Южна Тракия вдигат Илинденско-Преображенското въстание, което зависимото, трибутарно Княжество България, не успява да подкрепи и то е жестоко потушено от Османската империя.
До края на XIX век българите в Княжество България показват своите способности за държавно управление, войнски добродетели и дипломатическо умение, но зависимостта от Османската империя тегне и спъва развитието на държавата. Българската дипломация внимателно следи събитията в международните отношения. Обществото, правителствата и князът очакват благоприятна политическа обстановка и подготвят изкусна дипломатическа акция за отхвърляне на обременителния и унизителен статут през 1908 г. Младотурският преврат през 1908 г., който незаслужено се нарича „революция”, има амбицията да премахне консервативната османска администрация и да реформира Османска Турция. Но скоро се разбира, че това отново е само имитация на модернизация и се очертава вътрешнополитическа нестабилност и външнополитическа изолация на този режим. Българската дипломация предприема предпазливи сондажи за реакцията от провъзгласяването на независимостта в Петербург, Лондон, Париж и Берлин. Става ясно, че статуквото на Балканите, потвърдено през 1903 г. от Австро-Унгария и Русия, подлежи на благоприятни промени.
След договореностите между Руската и Хабсбургската империя през септември 1908 г. в Бухлау, в София е решено, че момента е настъпил. На 22 септември в столицата на Второто българско дунавско царство, Велико Търново (Царевград Търнов), на хълма Царевец, е обявена независимостта и трибутарното Княжество България става ТРЕТО БЪЛГАРСКО ДУНАВСКО ЦАРСТВО. На 22 септември България окончателно отхвърля своя васалитет и става изцяло суверенна държава. Подготовката и обявяването на независимостта е най-забележителното постижение в дългата политическа кариера на премиера, бесарабският българин Александър Малинов.
Последва очакваната реакция от страна на Царигард и общоевропейско напрежение – България е заплашена с търговска война, митнически затруднения, икономически санкции и дори въоръжена агресия. От българска страна е обявена мобилизация на войската и изказан категоричен отказ за подчинение, адресиран до всички Велики сили. Самото обстоятелство, че се водят преговори, вече внушава идеята за свършен факт в признаването на българската държавна независимост. В Цариград е изпратена делегация начело с Андрей Ляпчев, която повежда трудни преговори в защита на независимостта, настоявайки да се плати обезщетение, а не откуп. По финансовите проблеми между България и Турция са постигнати споразумения със съдействието на Русия, която се отказва от крупни суми дължими й от Турция (125 милиона франка) срещу регулирането на българо-турските плащания.
В този период България отказва да бъде земя, чието историческо бъдеще е предрешено само чрез системата на тъй наречения „европейски концерт”. Тя е първата малка страна не само на Балканите, показала, че „подкрепа от” не означава „зависимост от”, и това е истинският й практико-теоретичен принос в историята на политическото съприкосновение между малки страни и велики държави. Прекрачила над договорни забрани и геополитически присъди от другите, България се завръща уверено сред суверените държави в Европа и влиза отново в съдбата и историята на континента и света.
22 септември е празник на всички българи и преодолявайки верските, етническите и партийни тълкувания, обединява нацията в страната и по света. Веднага след обявяването на независимостта Царство България създава своя наградна и орденска система, на каквато зависимото Княжество няма право. Най-напред е учреден Възпоменателен кръст “За независимостта на България”. Той се дава за заслуги към държавата и в Царство България го получават 11 490 души – поборници, държавни служители, цивилни граждани, офицери, подофицери, школници. Учредено е и най-високото отличие в Царството, орденът “Св. св. равноапостоли Кирил и Методий”. Според закона за учредяването му, с този орден могат да бъдат удостоени 15 български граждани. Носители на ордена са: Екзарх Йосиф (1912 г.), Иван Евстратиев Гешов (1913 г.), д-р Васил Радославов (1918 г.), народният поет Иван Вазов (1920 г.), Варненско-Преславският митрополит Симеон (1922 г.), генерал Данаил Николаев (1936 г.) и трима членове на царското семейство. В чужбина носители на този български орден са 52 души. Първият удостоен е руският император Николай II, защото Русия първа признава независимостта на България и оказва сериозна подкрепа за признаването й от останалите държави, подписали Берлинския договор. Сред удостоените с най-високия орден са кайзерът на Германия Вилхелм II, кралят на Италия Виктор Емануил III, кралят на Великобритания Джордж VI, кралят на Югославия Александър I, кралят на Румъния Карол I и др.
Йордан К. Колев