11
септември Свети
благоверен цар Иван ШишманБЪЛГАРСКИТЕ СВЕТЦИ
Уважаеми читатели,
представяме ви специална поредица за българските светци.
Тяхното представяне тук е с нов, съвременен подход, който съчетава историческата точност с преклонението пред духовния им порив. Нека приемем тези портрети като припомняне за един от важните приноси на българския народ към световната християнска култура.Доцент д-р Пламен
ПАВЛОВ е автор на първите два портрета. Останалите са съвместна публикация
на доцент д-р Пламен Павлов и Христо
Темелски.
11
септември Свети
благоверен цар Иван Шишман
16
септември Свети
Киприан, митрополит московски
22
ноември Свети Михаил
воин
27
ноември Свети
преподобен Теодосий Търновски
28
ноември
Свети
петнадесет тивериополски (струмишки)
мъченици
28 ноември Свети
мъченик Христо градинар
7 февруари
Свети преподобен Лука
11 февруари
Мъченик Георги Софийски нови
17 февруари
Свети цар (император) Маркиан
17 февруари
Свети преподобен Роман Търновски
19 февруари
Свещеномъченик йеродякон Игнатий -
Васил Левски, апостолът на свободата
28 февруари
Света мъченица Кирана Солунска
22 май Великомъченик Йоан
Владимир
27 май Свещеномъченик Терапонт Сердикийски
28 май Преподобни Софроний Български
Месец септември (първи месец по православната септемврийска година)
11 септември
Цар Иван Шишман, за разлика от повечето тогавашни балкански владетели, нееднократно се отклонявал от задълженията си на султански васал. Предвид очертаващата се българо-сръбска коалиция, през лятото на 1388 г. османците нанесли изпреварващ удар на Търновска България – били загубени Шумен, Дръстър/Силистра и други важни крепости, зависимостта към султана станала още по-тежка. Около това време царят се установил в Никопол, за да бъде в по-тесен досег с Влахия и Унгария. През 1393 г. султан Баязид изненадващо атакувал столицата Търново,
която била превзета след тежка обсада (17 юли 1393 г. Както личи от открити наскоро документи, Иван Шишман продължавал да събира сили за отпор. Неизвестно защо той вече се подписвал не като “цар и самодържец на всички българи”, а със скромната титла “господин Търновски”. Може би той сам е отстъпил върховенството на цар Иван Срацимир (с оглед на по-добрите му отношения със султана) или пък Баязид го е принудил да се откаже от високия ранг. Така или иначе, през 1395 г. “невернишкият бей” Шишман, както го нарича една турска хроника, отново не участвал в поредния османски поход. Разярен от поражението си във Влахия, на връщане Баязид преминал Дунав при Никопол. Иван Шишман бил заловен с измама, а съвременниците дават различни версии за гибелта му. Най-правдоподобно е сведението на Българската анонимна хроника от ХV в. – Иван Шишман бил обезглавен край Никопол на 3 юни 1395 г.Присъствието на образа на цар Иван Шишман в множество възрожденски църкви, вкл. в Македония (например в Бигорския манастир край Дебър) свидетелства за т.нар. народна канонизация. Още в надписа на севаст Огнян от крепостта Боженишки Урвич, Софийско (краят на ХІV в.), отразяват, се казва, че борбата за спасяването на Българското царство е битка “за вярата на Шишмана царя”. Паметта му Българската Православна църкват отбелязва на 11 септември.
16 септември
Загрижена за московско-литовските противоречия, през 1373 г. Цариградската патриаршия изпратила Киприан в Киев, а през 1375 г. той бил
ръкоположен за митрополит на литовско-руските земи с уговорката да наследи и диоцеза на московския си събрат Алексий след смъртта му. През 1378 г. обаче княз Дмитрий Донски отказал да приеме Киприан, подкрепяйки своето протеже Пимен. През 1379 г., изгонен от Москва, Киприан потеглил към Цариград по суша, като посетил родния си град Търново. Тук той бил посрещнат сърдечно от св. Патриарх Евтимий – среща, разказана вълнуващо от Григорий Цамблак. След сложна църковно-дипломатическа борба през 1380 г. Киприан заел катедрата си в Москва, но отношенията му с княза останали хладни. Макар да бил прогонен от отново от Москва, митрополитът обаче оставал извънредно авторитетна фигура сред руското духовенство,на негова страна в спора били св. Сергий Радонежки и най-видните руски отци. Българинът заел окончателно поста си през 1389 г., като до смъртта си (16 септември 1406 г.) не само олицетворявал, но и осъществявал на дело руското църковно единство. Като ръководител на една от най-големите православни общности, Киприан бил радетел за постигане на сближение със западната църква, разбира се, на принципна основа. Митрополитът българин предложил на цариградския патриарх Антоний ІV да се помисли за нов Вселенски събор, който да реши противоречията и да обедини християните срещу османската експанзия. Носител на исихасткото учение, привърженик на реформаторските идеи на своя по-старши събрат св. патриарх Евтимий Търновски, Киприан е водеща фигура на т.нар. Второ “южнославянско”, т.е. българско културно влияние в Русия.Заемайки след толкова борби и притеснения своя архиерейски престол, св. Киприан развил усилена духовна,
книжовна и просветна дейност. Той оставил голямо по обем творчество – наред с преводите от гръцки, извършени още на Атон и в Цариград, той написал забележителни житийни творби (най-вече за московския митрополит Петър), химнографски текстове и т.н. В своето “Похвално слово за Киприан” митрополит Григорий Цамблак се обръща към русите: “Нашето Отечество [България] го роди, а вам Бог го дари...” Св. Киприан бил погребан в Успенския събор в Московския Кремъл в мраморен саркофаг, място за почит от векове, като бил канонизиран през 1472 г. Паметта му се отбелязва на 16 септември.БЪЛГАРСКИТЕ СВЕТЦИ
Пламен ПАВЛОВ, Христо ТЕМЕЛСКИ
(Продължение)
22 ноември
СВ. МИХАИЛ ВОИН
Култът към св. Михаил Воин придобил ново съдържание и национална значимост, когато цар Калоян (1197-1207) пренесъл мощите му в столицата Търновград. Това било извършено с “голяма тържественост” - великият български владетел и в други случаи отбелязвал победите на българското оръжие, свързвайки ги със сакрални личности и събития. Според проложното житие мощите били положени в църквата “Св. Четиридесет мъченици”, а според св. патриарх Евтимий те се пазели в построената отново от Калоян патриаршеска катедрала “Възнесение Христово” (в крепостта Царевец). В случая надали има някаква грешка, тъй като това са свидетелства от преки извори, дело на търновски автори. Ясно е, че във времето на Евтимий светите мощи са били в патриаршеската църква, като по-рано (неизвестно докога) са се пазели в “Св. Четиридесет мъченици”. Евтимий свидетелства, че св. Михаил бил почитан като воин и лечител. Той призовава светеца да дари вярващите не само с физическо, но и с нравствено “изцеление от недъзите”, да помогне за опазване на вярата и “избавление от злините” – не ще и дума, че споменът за светеца българин, победител над мюсюлманите–араби и многоглавото “зло”, е бил окуражителен за българите в тежките дни на османската експанзия. Какво става с мощите на св. Михаил Воин след завладяването на Търново
, не е известно. Възможно и днес те да лежат в земята нейде около патриаршеския храм на хълма Царевец.
27 ноември СВ. ПРЕПОДОБЕН ТЕОДОСИЙ
ТЪРНОВСКИ
След смъртта на Синаит (1346 г.) монасите искали Теодосий за свой игумен, но той не се чувствал подготвен за тази отговорност. Заедно със св. Роман Търновски обиколил различни места и манастири (Атон, Цариград, Сливен, Несебър), като накрая основал манастир в Кефаларевската (Килифаревската) “пустиня” до столицата Търново. Духовният авторитет на Теодосий бил извънредно висок
: “...най-мъдрият Теодосий (...) привличаше като магнит много други (ученици, монаси) от различни места и тази чудна планина се изпълни с много монаси ... (...) Още щом той се укрепи здраво горе, на мястото, наричано обикновено Кефаларево, мълва от птиците по-бърза, се замълви, облитайки и навсякъде не само сред самия български род, но обхождайки и сърбите, и маджарите, и власите, а също така и живеещите около Несебър...”Най-близък негов сподвижник оставал Роман, а сред учениците му се откроили ученият монах Дионисий Дивни и бъдещите духовни водачи светите Евтимий (патриарх Търновски) и Киприан (митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия). Теодосий участвал дейно в религиозния и обществения живот в столицата, като се отличил в борбата с ересите – той бил главният изобличител на богомили, адамити и юдействащи на свиканите от цар Иван Александър събори през 1355 и 1359/1360 г. Отношенията му с търновския патриарх Теодосий ІІ (около 1348 – 1371 г.) обаче били хладни. Патриархът явно бил резервиран към исихасткото учение, като имал противоречия и с Цариградската патриаршия. Тъй като и Кефаларево станало несигурно поради турски разбойнически набези, с подкрепата на цар Иван Александър Теодосий преместил обителта непосредствено до Търново – така бил създаден
манастирът “Света Тройца”.Макар да боледувал, св. Теодосий решил да посети своя събрат от Парория, цариградския патриарх Калист І. Той се установил в манастира “Св. Мамант”, където скоро починал (27 ноември 1363 г.). Неговото житие било написано на гръцки от самия Калист, а след това преведено на старобългарски, според някои учени от самия св. Патриарх Евтимий.
28 ноември СВ. ПЕТНАДЕСЕТ ТИВЕРИОПОЛСКИ (СТРУМИШКИ)
28 ноември СВЕТИ МЪЧЕНИК ХРИСТО ГРАДИНАР
Без колебание смелият българин отрекъл да е давал такова обещание, заявил открито, че е християнин и по никакъв начин няма да смени вярата си, дори ако това му струвало хиляди страдания. Тогава го били безмилостно с тояги, а след това го вързали и удряли по главата, докато потънал в кърви. Накрая го хвърлили в затвора, като стегнали краката му в дървена стяга. В затвора Христо се запознал с преподобния Кесарий Дапонтес, който след това написал житието на мъченика. Затова, че се опитал да облекчи страданията му, Христо му подарил едно стоманено точило. Молбата му била да го продаде и с получените пари да отслужи няколко литургии след смъртта му. Скоро след това, на 28 ноември 1748 г., извели мъченика от затвора и го обезглавили.
Българската православна църква почита паметта на този Христов мъченик на 28 ноември.
7 февруари СВЕТИ
ПРЕПОДОБЕН ЛУКА.
Този сравнително малко известен наш светец е
племенник на св. Иван Рилски, син на неговия брат. Още като невръстен юноша
напуснал тайно дома си и отишъл да търси чичо си. Намерил го в една пещера във
великата Рилска пустиня и станал негово духовно чадо. Както четем в житията на
св. Иван Рилски, дяволът завидял на тяхната духовна близост и във вид на човек
се явил пред бащата на Лука. Гневният баща тръгнал към обиталището на
пустинножителите. Той с груби думи нападнал брат си и повел обратно към дома си
своя син, против волята му. Според монашеското предание, св. Иван се помолил:
“Господи, да не погине душата на праведника и не го причислявай към грешниците!”
За нещастие, змия ухапала момчето, което издъхнало в ръцете на своя баща. Той се
върнал облян в сълзи назад при брат си, а св. Иван му заповядал да го погребе на
мястото “Осеново”. Светецът редовно ходел там да се моли “заради оная праведна
душа”.
Българската православна църква тачи паметта на преподобния на 7 февруари.
11 февруари МЪЧЕНИК
ГЕОРГИ СОФИЙСКИ НОВИ
Знае се че бил роден през 1497 г. в гр. Кратово, Македония, в благочестиво българското семейство. Родителите му Димитър и Сара починали рано. След като получил елементарна грамотност и станал изкусен майстор-златар, младият Георги потърсил прибежище и препитание чак в София. Намерил подслон в дома на поп Пейо и започнал да упражнява занаята си. Уж като клиент, а всъщност за да провокира младия българин, при него дошъл някакъв образован турчин. Той въвлякъл Георги в разговор по въпросите на вярата, но младият златар го заставил да млъкне засрамен. Тогава турчинът съобщил на онези, които го пратили, че Георги е опасен за мохамеданството и насила трябва да бъде потурчен.
Кадията извикал Георги под предлог да му даде своя поръчка, като отново умишлено предизвикал спор за вярата. Отговорите на Георги, който смело защитавал християнството, озлобили присъствуващите мюсюлмани. По тяхно настояване властите го хвърлили в затвора. Там го посетил поп Пейо, който му вдъхнал твърдост във вярата. Пред съда Георги се държал достойно и кадията в крайна сметка го намерил за невинен. Разярените мюсюлмани обаче търсели отмъщение. Те самоволно завлекли Георги на мегдана и хвърлили 18-годишният младеж в горяща клада. Когато той започнал да се моли, един турчин го ударил с голямо дърво в главата и го повалил мъртъв в пламъците. Това станало на 11 февруари 1515 г.
По някакво чудо дървата от кладата изгорели, а тялото на мъченика останало цяло и невредимо! През нощта някои благочестиви християни го отнесли и погребали в митрополитската църква “Св. Марина” (тя се е намирала в двора на днешната Софийска митрополия). Службата и житието на светеца били съставени от поп Пейо. След известно време мощите на Георги били извадени от гроба и поставени в храма на всеобщо народно поклонение. Днес те са в неизвестност, като само една малка част от тях се съхранява в Драгалевския манастир “Св. Богородица” край София.
17 февруари
СВ. ЦАР (ИМПЕРАТОР) МАРКИАН
Византийският император Маркиан (450-457), останал в историята на християнския свят с Четвъртия Вселенски събор в Халкедон (451 г.), бил от тракийски произход, родом от района на Филипопол (Пловдив). След дълга военна кариера, която започнал като обикновен войник, той се издигнал до високо положение в армията и сената. Дошъл на престола, ставайки съпруг на Пулхерия (на свой ред също канонизирана от православната църква), влиятелната и дълбоко религиозна сестра на император Теодосий ІІ (408-450). След смъртта на брат си св. Пулхерия сама избрала сенатора Маркиан, който се съгласил да зачита нейния обет за девство.
Макар да не получил високо образование, св. цар Маркиан бил способен, извънредно справедлив и умен държавник. Неговата искрена религиозност правела силно впечатление на съвременниците. Във верските спорове той бил твърдо на страната на православните против т.нар. монофизити, осъдени на свикания от него Халкедонски събор. Паметта на св.цар Маркиан църквата отбелязва на 17 февруари.
17
февруари СВ. ПРЕПОДОБЕН РОМАН ТЪРНОВСКИ.
Този виден български монах исихаст от ХІV в. често
е отъждествяван със своя съвременник св. Ромил Видински. Въпреки
някои общи черти в биографиите им, става дума за различни личности. Роман
произлизал от знатен търновски род и приел монашеството в някой от столичните
манастири. Търсейки достоен учител, той се явил при св. Теодосий Търновски,
когато последният бил дошъл в Търново от Парория (вероятно Странджа). Теодосий
бил изпратен от св. Григорий Синаит при цар Иван Александър,
молейки закрила срещу върлуващите край манастира разбойници. Теодосий се
познавал отдавна с Роман, но сега, трогнат от неговите молби, го взел със себе
си. Синаит приел новия брат, който се превърнал в образец на монашеско усърдие.
След няколко години игуменът изпратил Роман по манастирски дела при царя в
Търново. През това време св. Григорий починал (27 ноември 1346 г.), след което
Роман заминал в планината при Сливен, където пристигнал и св. Теодосий. Оттук
двамата отпътували за Света гора, но поради турските нападения били принудени да
я напуснат. Роман се завърнал в манастира при Сливен, докато св. Тедосий посетил
Бер (дн. Верия, Гърция) и Константинопол. Двамата се събрали отново, като
известно време пребивавали в манастирите край Несебър. Търсейки ново прибежище,
те се установили в Кефаларево (Килифарево), където създали обител
по образеца на Синаитовата. Няма съмнение, че Роман бил най-преданият помощник
на св. Теодосий във всичките му начинания. Когато Теодосий заминал за Цариград (тук
той починал през есента на 1363 г.), той оставил св. Роман за свой заместник.
Монашеското братство вече се било установило в местността Устието, близо до
Търново – манастирът “Света Троица”. Както четем в “Житието на св. Теодосий
Търновски”, Роман години наред страдал от много тежка кашлица (може би
туберколоза?), но благодарение на силния си дух и самодисциплина надмогвал
страданието. Този “добродетелен и знаменит ревнител на духовния живот, във
всичко подобен на блажения Теодосий” не надживял с много своя духовен
събрат – измъчван от болестта, оплакван от братството, той починал на 17
февруари, може би през 1364 г. Църквата отбелязва паметта му на същата
дата.
19 февруари
СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК ЙЕРОДЯКОН ИГНАТИЙ – ВАСИЛ ЛЕВСКИ, АПОСТОЛЪТ НА
СВОБОДАТА
Светското име на великия национален революционер, най-свидната жертва на българския народ в неговата борба за свобода и независимост, е Васил Иванов Кунчев. Той е известен най-вече с прозвището си Васил Левски, като е наричан от съвременниците си още Дякона и Апостола. Родил се на 6/19 юли 1837 г. в Карлово, където получил образование. Бил послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Продължил образованието си и в Стара Загора, където изкарал едногодишен курс за свещеници. На 24 ноември 1858 г. се замонашил под името Игнатий, а на следващата година бил ръкоположен в йеродяконски чин.
През 1861 г. Левски съблякъл расото и се посветил на националноосвободителната борба. Участвувал в двете български легии в Белград (1862 и 1868 г.); бил знаменосец в четата на войводата Панайот Хитов (1867 г.); създател и член на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и основател на Вътрешната революционна организация; гениален идеолог и организатор на българската национална революция.
Левски е заловен след предателство на 26 декември 1872 г. в Къкринското ханче. Осъден на смърт и обесен край София на 6/19 февруари 1873 г. Паметта на великия български Апостол, великомъченикът на българската свобода, се чества всенародно на 19 февруари.
28 февруари
СВЕТА МЪЧЕНИЦА КИРАНА СОЛУНСКА
Тя била родена през първата половина на ХVIII в. в солунското село Ависона, в семейството на благочестиви християни. Стройна и красива девойка, тя била харесана от един еничарин, който бил субашия (чиновник, събиращ десятък) в селото й. След като Кирана го отблъснала, той я отвлякъл с банда еничари. Отвел я в Солун, където негови приятели лъжесвидетелствали, че девойката обещала да му стане жена и да приеме тяхната вяра.
Кирана се проявила като смела и непоклатима християнка - тя не пожелала нито да се омъжи за насилника, нито да приеме исляма. Заради това била окована във вериги и хвърлена в затвора. Комендантът на крепостта Али бей разрешил на еничарите да влизат при Кирана и да я измъчват както си искат. “Един я биеше с дърво - четем в житието й - друг - с нож, трети - с ритници, четвърти - с юмруци, докато я оставиха като мъртва... А в нощите ключарят на затвора я окачваше за мишците и грабвайки каквото дърво намери, биеше я безмилостно...”.
Така в продължение на една седмица Кирана била жестоко измъчвана. На седмия ден (28 февруари 1751 г.) издъхнала. И тогава станало чудо - “... блесна голяма светлина в затвора, слезе отгоре от покрива като светкавица, която обкръжи тялото на мъченицата, разля се по целия затвор и го освети, като да беше влязло вътре цяло слънце. Беше тогава четвъртият или петият час на нощта (т. е. 10-11 часа през нощта).”
На сутринта турците разрешили на християните да вземат тялото на мъченицата. Погребали я вън от града, в тамошните християнски гробища. Дрехите й били разделени между вярващите като свещени. По-късно неизвестен книжовник съставил житието й на гръцки език. Българската православна църква тачи паметта на светата мъченица Кирана на 28 февруари.
22 май СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК КНЯЗ ЙОАН-ВЛАДИМИР
Свети княз Йоан-Владимир управлявал областта Зета и Далмация. По природа той бил миролюбив, благочестив и добродетелен. Във война с българския цар Самуил, който управлявал Западната българска държава, той бил взет в плен, но Самуил го оженил за своята дъщеря Теодора-Косара и го върнал на неговия престол. След трагичната смърт на цар Самуил, който умрял на 6 октомври 1014 г. от сърдечен удар, когато видял пленените и ослепени български войници, възцарил се син му Гавриил-Радомир, но византийското коварство подстрекало братовчеда му Иван-Владислав, който го убил и заел престола. Боейки се от отмъщение или от законните права на Йоан-Владимир, Иван Владислав го поканил при себе си чрез посредството на Охридския архиепископ Давид уж за мирни разговори. Кроткият и незлобив Йоан-Владимир повярвал на църковното пратеничество и приел поканата, но Иван-Владислав още при самото пристигане в столицата изпратил убийци да му отсекат главата. И понеже мечът поради някаква причина не могъл да уязви Йоан-Владимир, той кротко подал на убиеца своя меч с думите: "Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моят меч! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!" Злодеят го посякъл. Тогава станало чудо. Светият мъченик се втурнал с посечената си глава в ръце и влязъл в близката църква, в която вече паднал и предал на Господа светата си душа на 22 май 1016 г. Жена му отнесла тялото му в неговите владения и тържествено го погребала в църквата, при която сама завършила живота си в пост и молитва.
След две години убиецът Иван-Владислав умрял от внезапна страшна смърт чрез невидима ръка и България паднала под византийско робство за 168 години. Нетленните мощи на св. Княз Йоан-Владимир са прославени с изтичане на целебно миро и с извършване на чудеса. Те се намират в град Елбасан (Албания).
Жития на светиите. С., Синодално издателство, 1991.
27 май
СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК ТЕРАПОНТ СЕРДИКИЙСКИ
За този свещеномъченик пише известният наш писател Матей Граматик, който бил съвременник на св. Николай Софийски и свидетел на неговия мъченически подвиг през 1555 г., който написал с голямо умение неговото житие. Там той описва обстановката, в която живял св. Николай Софийски - както географска, така и духовна. В описанието си на духовната обстановка той дава кратки сведения за софийските светци, между които и за св. Терапонт Сердикийски (Софийски). Той пише така: "А когато слушаш за жителите на София, не мисли за тукашните, а за небесните граждани, които някога са били наши съжители, а сега са съжители на ангелите. Прочее подобава да поменем двама или трима от тях… Свещеномъченик Терапонт, който бидейки жител на това място и презвитер на светата Божия църква в Сердика (София), живял с много добродетели и на края, по време на гоненията против християните, бил задържан под стража от беззаконниците заради Христовата вероизповед. Подир много мъчения, и обложен с тежки железни вериги, той бил изведен вън от града на един ден път и на това място му отсекли главата и така получил мъченическа смърт за Христа. А говорят, че на мястото, където се проляла кръвта му, след време пораснал голям дъб, който и досега се вижда, и стават там различни изцеления, когато с вяра се пристъпва." Днес един дънер ат този дъб се пази като свещена реликва в старинната столична църква "Света Петка", гдето се чества паметта на свещеномъченика всяка година на 27 май.
Жития на светиите. С., Синодално издателство, 1991.
ПРЕПОДОБНИ СОФРОНИЙ БЪЛГАРСКИ (СОФИЙСКИ)
Енорийският свещеник на село Пенкьовци (Софийско) Стефан избягал в София с жена си поради турско насилие, отгдето после избягал чак във Влашко при великия влашки войвода Радул. Там жена му починала и той приел монашество с името Софроний. Подир смъртта пък на войводата Радул той се завърнал отсам Дунава в родината си и се поселил в един манастир край Русе (вероятно пещерния манастир на св. Йоаким І, патриарх Търновски и преподобни Димитрий Басарбовски), гдето се подвизавал в пост, молитва, труд и милостиня. Дяволът не изтърпял неговите монашески подвизи и настроил против него един манастирски слуга, който го ударил с брадва по главата и така го лишил от живот.
Три години по-късно Софроний се явил на живеещите в манастира, които изпълнили неговото внушение, разкопали гроба му и намерили мощите му нетленни и благоуханни. Те ги поставили в ковчег за всеобщо поклонение. Вероятно преподобни Софроний живял през втората половина на ХV век и началото на ХVІ век, към второто десетилетие на който трябва да е пострадал. Тия сведения за него ни съобщава българският книжовник поп Пею, автор на житието на св. Георги, който пострадал през 1515 година.
Жития на светиите. С., Синодално издателство, 1991.